Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— Какво искаш да кажеш с това „като мен“?

— Онази Елинор, от кинаджиите. Същата е, нали? Единствената твоя любов?

— Сега вече дори не сме приятели.

— А бихте могли да бъдете. Дори много повече.

— Не — поклати глава Том. — Твърде късно е.

— Виж, тук грешиш. — Без да обръща внимание на озадачения му поглед, тя обясни: — Достатъчно съм живяла на тоя свят, за да знам, че двама души, които могат да си причинят толкова болка, просто много се обичат.

Том благодари за музикалната интерлюдия и се върна в купето си. Нямаше намерение да пилее време за нещо, което, тъй или иначе, нямаше да се случи. Загубата на Ели веднъж вече го бе разнищила. Последвалият шок все още го разтърсваше след всичките тези години. Затова нямаше да рискува отново да бъде така дълбоко наранен. С миналото бе свършено, възкресение не се предвиждаше. Беше се примирил със съдбата си, когато отец Кели надникна през вратата.

— Случайно да ти се е мяркал един сребърен кръст?

— Защо, да не си го загубил?

— Да ти кажа право, никъде не го откривам.

— Странно. На мен пък ми изчезна писалката.

Свещеникът сви рамене и си тръгна, а в този момент зазвъня клетъчният телефон на Том. А часовникът му показваше, че минава полунощ. Ще не ще, Том натисна бутона за приемане на разговора.

— Ало?

Лелия се обаждаше от Ел Ей.

— Проследих маршрута ти по интернет. Според разписанието трябва вече да си в Питсбърг. Така ли е?

Том погледна навън. Влакът бавно намаляваше скоростта и той потърси с очи някаква табела. Секунди по-късно я откри: Конълсвил, Пенсилвания. Доста път имаше до Питсбърг. Сигурно бяха направили престой, докато е спал.

— Значи си в Питсбърг, нали? — настоя Лелия.

— Ами да, виждам и стадиона. Помниш ли великите играчи на „Стийлърс“ от седемдесетте?

— Не се интересувам от бейзбол. Просто знам, че сега трябва да си в Питсбърг.

— „Стийлърс“ са футболен отбор. Случайно да се сещаш, че при мен минава полунощ?

— Ти пък да не искаш и да спиш във влака? Шумът и друсането не ти ли пречат?

— Всъщност пътуването е чудесно и наистина бях заспал — излъга Том.

— Разположи се ей там, Ерик — каза Лелия на някого.

— Кой е Ерик? — попита Том.

— Моят МТЦТ.

— МТЦТ? Звучи като сериозна болест.

— Масажист терапевт за цяло тяло. Тук сега това е на мода.

— А, сигурно. Та какво се готви да направи за теб добрият Ерик в уединението на собствения ти дом?

— Ще се погрижи за задните ми части и възглавничките на кръста. А после ще ми направи и педикюр.

— Задни части и възглавнички. А нещо помежду?

— Какво?

— Облечена ли ще бъдеш по време на процедурата?

— Не ставай глупав. Сложила съм си хавлия.

— А, тъй ли, какво успокоение. И защо ти трябваше да го каниш вкъщи? Бях останал с впечатлението, че имаш карта за някакъв шикозен балнеолечебен център.

— Болеше ме гърбът, а стъпалата ми наистина се нуждаеха от спешна намеса. Утре ще бъда с отворени обувки на висок ток.

— Ясно, положението наистина е било критично. Защо не опиташ с грейка и нокторезачка? В цяла Америка това помага.

— Аз не съм ти цяла Америка.

— Откъде се познаваш с този Ерик?

— Той е моят инструктор по кикбокс. МТЦТ му е допълнително занимание.

Сигурно мнозина бяха искрено запалени по кикбокса, но когато Том бе отишъл на една от тренировките на Лелия в Ел Ей, там видя предимно счетоводители, адвокати, актьори и известни готвачи, които се перчеха в екипи „Спандекс“ и блъскаха гумени злодеи с крака и юмруци. Двама-трима средно шумни побойници от някоя детска градина биха ги сразили за нула време.

— Онзи рус и синеок шведски Адонис, дето е поне метър и деветдесет, това ли е Ерик? И сега ти е в къщата, а ти си заметната с хавлийка?

— Ревност, това ми харесва, здравословен момент за всяка връзка. За твое сведение Ерик е норвежец.

— Чудесно, би ли дала слушалката на норвежеца Ерик?

— Защо?

— Като дойда, искам да имам запазен час. Няма начин гърбът ми да не се нуждае от масаж, като свърши това пътуване. Предполагам, обслужва и мъже?

— Да, разбира се. Но първо ми обещай да се държиш прилично. Знам какъв ставаш понякога. Обещаваш ли?

— Абсолютно. Ей, гърбът вече ме наболява, тъкмо МТЦТ е лекарството в случая. — Том чу как тя обяснява нещо, подавайки слушалката.

— А, Ерик е на телефона. Какво обичате? — прозвуча гласът на норвежкия Адонис.

— Ерик? Аз съм Том Лангдън. Преди да си запиша час, искам да попитам какво предвижда професионалната етика в случай на заразно заболяване?