Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— А знаеш ли ти какво искаш?

— Нима някой знае какво действително иска, Макс?

— Аз едва ли мога да дам отговор, интересите ми непрекъснато се менят. Но това е част от живота. Може би искам да бъда щастлив, може би всички това искаме. И откриваме щастието по безброй различни начини.

— Стига изобщо да го открием. Много хора никога не успяват и може би аз съм една от тях.

— Елинор, ти си умна, талантлива, преуспяваща красива жена в разцвета на силите си.

— А може би тази жена няма нужда от мъж в живота си, за да се чувства пълноценна.

— Може би — сви рамене Макс. — Не казвам, че всеки трябва да сключи брак, за да е щастлив.

— А какво всъщност ми казваш?

— Предполагам — рече Макс, като се изправи, — искам да кажа да не си втълпяваш, че нямаш нужда от никого, за да бъдеш щастлива.

Макс тръгна да потърси секретаря си и го откри в купето му, обърнато с краката нагоре.

— Какво правиш, Кристобал?

— Търся си слънчевите очила.

— Слънчеви очила! Я погледни навън, сега е нощ.

— Искам да кажа, че не ги откривам.

— Ще си купиш други.

— Струват четиристотин долара!

Макс го изгледа с укор.

— Колко точно ти плащам, Кристобал?

Младежът преглътна мъчително и притеснено погледна шефа си.

— Спестявах цяла година, за да си ги купя.

— Аха. Виж, за сватбата всичко е уредено.

— Страхотно, сър. Вие сте гений.

— Все така ми казваш. Знаеш си задачите. Не искам никакви гафове.

— Кога съм ви разочаровал, мистър Пауърс?

— Знам какво е било досега, но никой не е чак толкова съвършен, просто не искам точно този път да стана свидетел на първия ти провал. Ясен ли съм?

— Разбирам, сър.

— Добро хлапе си ти, но като стигнем в Ел Ей, ще ти отрежа от парите.

— Но защо, сър? — изумен попита Кристобал.

— Защото дори аз не си купувам слънчеви очила за по четиристотин долара, затова.

Том лежеше на леглото си и изучаваше дъното на горната койка. Беше задрямал, но сега се чувстваше напълно буден. Изправи се и взе бележника си, но не успя да открие писалката си. Претърси навсякъде, но без резултат. А тази писалка му бе особено скъпа. Елинор му я бе подарила по време на първото им пътуване отвъд океана. Накрая се отказа, стори му се, че чува музика, и излезе в коридора. Песента се носеше от купето на Агнес Джоу. През отворената врата струеше светлина. Той се приближи и надникна предпазливо. Агнес Джоу седеше напълно облечена, на сгъваемата масичка до нея имаше стар грамофон, включен в контакта. Том разпозна песента. „Тиха нощ“. Агнес Джоу вдигна очи и като че ли се смути.

— Надявам се, музиката не ти пречи.

— Че какво по-хубаво от коледни песни, когато празникът наближава?

— Нали попяхме с Тайрон, настроих се някак. А тоя грамофон навсякъде е с мен. Беше на майка ми. Ако искаш да послушаш, си добре дошъл.

Том се поколеба само за миг и седна на канапето. Жената като че ли наистина имаше нужда от компания.

— Реджина ми разказа как си й помогнал да се справи с онзи ужасен адвокат — рече тя, като го измери с поглед. — Извършил си добро дело, Том. Нагърбил си се с ролята на ангел пазител.

— Ами нали казват, че по коледните празници има повече ангели пазители от всеки друг път.

— Това не съм го чувала. Да не би сега да го измисли?

— Ами да, струва ми се.

— Впрочем добре звучи.

Двамата изслушаха още няколко ободряващи коледни песни. В купето всяко нещо си беше на мястото, ухаеше на люляков сапун. Том забеляза издута раница, натикана между стола и стената, с метнато отгоре одеяло. Когато вдигна очи, Агнес Джоу го наблюдаваше внимателно, но с някак тъжно изражение. Точно в този момент по коридора премина цяло семейство — майката, бащата и двете деца. Всички се смееха, по-малкото момченце затанцува и едва се задържа да не падне.

— Приятно е да се озовеш в някой влак по Коледа, когато всички са в добро настроение. Чудесен начин да попътуваш със семейството си.

— Как тъй няма да прекараш Коледа с твоето, Агнес?

— Първо трябва да получиш покана, нали?

— Не се ли разбирате с дъщеря ти?

— Аз чудесно се разбирам с нея. Тя като че ли не ме харесва много-много.

— Съжалявам, Агнес Джоу. Наистина.

— Във влака обаче си имам приятели.

— Но както каза онази дама в салона, приятелите са си приятели, а семейството — семейство.

— Полин с плетката? — усмихна се тя. — Тя пък какво знае? Да не говорим, че по-грозен пуловер в живота си не съм виждала. — Агнес спря само за миг и после продължи: — Аз пък казвам, че семейството е там, където сам го откриеш. Просто трябва да си отваряш очите. Като теб.