Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— Боа. Още е малка, около метър, метър и половина. С много красива окраска.

— Имам приятели в Ел Ей, които си гледат такива у дома. Всъщност казват, че много се привързвали към господарите си.

Кристобал не смееше дори да мигне.

— Привързват се, а? Та това е кошмар! Исках единствено да намеря очилата си, а тази гад без малко да ме убие!

— Кристобал — усмихна му се Елинор, — ти обичаш животните. Нали си имаш домашен любимец.

— Териер „Джак Ръсъл“, Елинор. Не смей да сравняваш моя малък Хемингуей с това адско влечуго.

— Някой трябва да я е изгубил. Не вярвам в Пенсилвания да има много такива.

— Сигурно е излязла от клетката си и се е изплашила до смърт — съгласи се Том.

— Оттук нататък оставете всичко на мен — каза Реджина. — Ще открия чия е. Не ми се вярва много хора да пътуват със змии, поне така се надявам.

Очевидно не й беше особено приятно да говори за боата и ето че Том бе осенен от внезапно хрумване, достойно да срази всички идеи на Макс.

— Виж какво ще направим, Реджина. Аз ще я пазя, а ти ида да провериш чия е.

— Но какво ще правиш с нея?

— Искам да я покажа на един приятел.

— Само гледай да не избяга.

Том погледна към Кристобал.

— Вече можеш да слезеш. — Младежът неохотно напусна убежището си. — Нали каза, че си търсиш слънчевите очила? — Кристобал кимна. — Моята писалка също изчезна, а на отец Кели — кръстът.

— Сребърната ми четка за коса я няма — рече Елинор.

— И на мистър Пауърс позлатената запалка — добави Кристобал.

— Ако правилно си спомням, и онзи досадник Мериуедър се оплакваше, че нещо му е изчезнало. Май наистина си имаме работа с крадец — заключи Том.

Реджина разтърка челото си.

— Защо на мен, господи, защо на мен? — Тя отново се загърна в халата си. — Ще приготвя подробен протокол за полицията на „Амтрак“, като пристигнем в Чикаго. Сигурно ще искат да говорят и с вас, за да запишат показанията ви. Безкрайно съжалявам. Това много рядко се случва, повярвайте ми. Повечето хора си оставят ценните вещи без надзор и никой не ги краде. Наистина съжалявам.

И тя тръгна с уморени крачки да изпълни обещаното.

— Какво ще правиш с боата? — попита Елинор.

— Казах ти — усмихна се Том, — ще я покажа на един специален приятел.

— Кой е той?

— Ще видиш. Ела, Кристобал, ще имаме нужда от теб.

— Не искам да си имам неприятности заради някаква си змия. Поначало не исках да пътувам с влак. В края на краищата мистър Пауърс има собствен самолет, за бога!

— Прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред — обеща Том.

Няколко минути по-късно, вече пред купето на Гордън Мериуедър, стана ясно, че адвокатът се е излегнал в тъмното само по бельо, по-точно плитки лилави слипове. Дори не беше се заключил.

Последните метри Кристобал и Том пропълзяха на колене и обърнаха кутията настрани. Том бе обяснил на младежа какво представлява Мериуедър и бе получил неохотното му съгласие да помогне. Бавно отвори вратата и махна капака на кутията. Двамата стаиха дъх, а змията се вмъкна в купето. Том протегна ръка, перна ключа до мивката, след което затвори вратата. Кристобал беше побягнал още преди Мериуедър да изпищи. Елинор и Том се втурнаха в обратната посока и се скриха в края на коридора. Прозвучаха панически удари по вратата, след което тя се отвори и отвътре изскочи Гордън Мериуедър. Той падна, изправи се, падна отново, после се затъркаля по пътеката. Когато се отдалечи достатъчно, Том подмами змията обратно в кутията, която отново предаде на Кристобал. Нещастното влечуго изглеждаше направо травматизирано от гледката на шишкавия адвокат с лилавите слипове.

Том и Елинор настигнаха изплашения Мериуедър. Елинор изчака само да се обърне, нададе писък и закри очите си с ръце.

— Това е той.

— В купето ми има огромна змия! — изкрещя Мериуедър и се вкопчи в ръкава на Том. — Елате да ви я покажа. Ужасна е. Без малко да ме убие.

— Змия? Във влака? — скептично вдигна вежди Том.

— Сега пък какво става? — попита дотичалата Реджина.

— Този приятел твърди, че в купето му има змия. Още малко, и щяла да го нападне. — Незабелязано от Мериуедър той намигна и Реджина тутакси се ориентира в ситуацията.

— Видях този мъж да тича из влака полугол — оплака се Елинор. — Стори ми се, че наднича в купето ми. Помолих господина да ми помогне да го хванем.

— Какво? — ахна Реджина. — Искаш да кажеш воайор?

— Да. Беше ужасно. Помислих, че е чисто гол. — Елинор простена и потръпна с убедителността на веща актриса.