Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— Справила си се чудесно, Роксан, Реджина е прекрасно момиче.

— О, да, умница ми е тя. Мама се гордее с нея.

— Говориш като психолог.

— То си е така, само дето диплома нямам. А пациентите не се свършват.

— Да не си някой ангел, спуснат от небето право в „Саутуест Чийф“? Не е за вярване, че има хора като теб. И го казвам с огромно уважение.

— Аз, миличка, съм си шейсет и три годишна дърта дебелана, с подути крака, високо кръвно и наченки на диабет. Знам си, че не ми остава много време, тъй че не ми се ще да го пропилея с хленчове какво не съм постигнала, а предпочитам да си върша любимата работа и да помагам на хората. Наумила съм си да съм на крак до последния си час.

Спряха до една пейка и Роксан сложи ръце на кръста си.

— Извинявай, приятел, какво ти става?

Младежът, около двайсет и пет годишен, се бе излегнал чисто гол на седалката. За щастие мястото до него не бе заето, осветлението бе намалено, за да могат пътниците да поспят, тъй че никой не бе го забелязал, поне досега.

— Супер съм си — рече младежът.

— Супер ще си я, като си се пльоснал тук гол-голеничък.

— Аз съм от Аризона, а там всички така спят.

— Тъй ли било? — възкликна Роксан. Елинор бе извърнала очи, но усети, че Роксан присяда до младежа. — Чакай сега да ти обясня нещо, хитрецо. Тук не ти е Аризона, сега сме в Мисури, и макар за тоя щат да разправят, че бил като витрина, нямаш какво да ми покажеш, което да не съм го виждала, тъй че хич не ми се фукай. Веднага да си облечеш дрехите, иначе ще те сваля от влака, преди да стигнем в Канзас Сити.

— Е тука се изложи — ухили се младежът, — след Ла Плата никъде няма да спираме преди Канзас Сити.

— Тъй значи. — Роксан улови погледа му и не мигна, додето онзи не извърна очи.

— Да не вземеш да ме свалиш на някое безлюдно място? Не можеш да го направиш — изрече той на пресекулки.

— Аз не бих нарекла Мисури безлюдно място. А ти, Елинор?

Елинор поклати глава в знак на подкрепа.

— Тъй де, и там живеят хора — продължи Роксан. — Значи не ще да е безлюдно. Знам, че фермите са далеч една от друга, студеничко е през декември, ама няма как. Там, където ще те свалим, ще трябва да повървиш някакви си пет-десет-шейсет километра на югозапад, струва ми се, а може и на североизток, та там има мотел, ако не ме лъже паметта и ако не са го съборили, щото е доста старичък.

— Шейсет километра! Че аз ще замръзна.

— Не и ако си обуеш гащите. И не бъди черноглед. Не понасям да ми хленчат. Ти си млад, силен, сигурно ще се справиш.

— Сигурно? — ококори се младежът.

Роксан извади портативна радиостанция. Не натисна копчето за връзка, но само Елинор забеляза този факт.

— Началникът на обслужването до началник-влака и машиниста. Тревога, имаме проблем едно-четири-две, повтарям едно-четири-две. Налага се да спрем, за да сваля пътник. Край.

— Почакайте! — изпадна в паника младежът. — Какво е това едно-четири-две?

— О, миличък, ние така му казваме, като си имаме работа с опърничави хулигани. В големите скъпи самолети само те връзват да не мърдаш, защото не могат да отварят вратите, като са на десет хиляди метра над земята. — И тя му се усмихна любезно. — Тук обаче нямаме такъв проблем, приятелче, нали разбираш, ние в „Амтрак“ можем да ти изритаме непокорния задник където пожелаем. Връчваме ти фенерче и компас, та да не загубиш посоката. Такава е политиката на „Амтрак“ и ако питаш мен, никак не е лоша. — Роксан демонстративно погледна през прозореца. — Божичко, пак вали, то си е направо виелица. — И тя отново се престори, че говори по радиостанцията. — Пак съм аз, началникът на обслужването. За онзи едно-четири-две донесете лопата и от малките аптечки с мехлема против измръзване. Край.

— Ще се облека де, ей сега — извика младежът достатъчно силно, за да бъде чут по радиостанцията. — Отмени тая глупост с едно-четири-две.

Роксан го изгледа, без да трепне, и бавно поклати глава.

— Боя се, че щом е издадена заповед, връщане назад няма. Дълъг път ни чака, а откъде да знам дали няма пак да ми скроиш тоя номер, да те види някой, някое дете, пък и възрастен да е, здравата ще се стресне.

— Кълна се — почти заекна младежът, който с бясна скорост навличаше дрехите си, — няма да се събличам повече. Ще спя с дрехите. Обещавам.

— Няма как да съм сигурна. Усещаш ли? Влакът вече забавя, а машинистът може да се ядоса, ако му кажа да не спира. Знаеш ли колко пари струва един такъв голям влак да спре извън разписанието?

— Моля ви, моля ви. Обещавам. Ще си стоя с дрехите.