Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Тя отвори очи и ето че пръстите й се плъзнаха по бузата му, когато той отново отстъпи назад.

— Какво има?

— Бързо, спомни си най-зле улучения момент в целия ти живот.

— Какво? — недоумяваше тя.

Том отново погледна към Лелия. Нямаше измъкване. Не беше сигурен единствено дали го е видяла, но то бе само въпрос на време. Очевидно знаеше, че това е неговият влак.

— Най-зле улученият момент в целия ти живот. Спомни си го. Ще опиташ ли? Моля те.

— Мисля, че сега не му е времето.

— Просто си го спомни!

— Добре де.

— Спомни ли си?

Тя се поколеба само миг.

— Е и?

Том изпусна въздуха от дробовете си.

— Е, току-що го надминах. Няма съмнение. Аз съм безспорният крал на лошите попадения. — И той посочи към Лелия. — Моята тъй наречена приятелка в Ел Ей. Това е тя. Лелия Гибсън.

Елинор рязко се обърна и се вторачи в приближаващата група.

— Знаеше ли, че ще пътува с влака?

— Не, бих причислил събитието към категорията пагубни сътресения.

Елинор скръсти ръце пред гърдите си и обърна гръб на Том. В този момент Лелия го забеляза и буйно размаха ръце. Сетне се устреми към набелязаната цел, а Елинор продължи да отстъпва, докато просто се превърна в сянка сред мрака. Том я наблюдаваше как се отдалечава и имаше чувството, че всяка капка кръв се отцежда от тялото му. Обърна се с лице към Лелия. Утехата от мисълта, че нещата могат да се влошат повече от това, бе почти нищожна. А всъщност се заблуждаваше.

Националната метеорологична служба отправи сигнал към отдалечените райони на Средния запад и Югозапада, като обърна внимание върху зараждаща се страховита зимна буря, която се носеше на юг по гръбнака на Скалистите планини. Пълната сила на урагана, в който предстоеше да се превърне, до голяма степен оставаше скрита от метеорологичните условия в северозападната част на Тихия океан, но при навлизането навътре в континента към Уайоминг и Колорадо влиянието на благоприятните крайбрежни фронтове щеше да отслабне. В момента, когато бурята отприщеше внезапно цялата си мощ на границата между Колорадо и Ню Мексико, щеше да бъде твърде късно за каквото и да било предупреждение. Не оставаше друго, освен да четеш във вестниците за ураганната буря на десетилетието, за да разказваш със затаен дъх на внуците си за нея.

Херик Хигинс се възползва от дългия престой в Канзас Сити, за да се срещне с машиниста и да чуе данните за времето, постъпващи от централния диспечерски пункт на „Амтрак“. Отдавна не бе служител на компанията, но всички по пътническите влакове на драго сърце се вслушваха в мъдрите му преценки и съвети. С машиниста бяха приятели от двайсет години и когато Херик сподели, че времето го тревожи, особено в посока Колорадо, човекът сериозно се замисли. Хигинс настоя да напълни докрай резервоарите с гориво.

— Всички ще бъдем нащрек — обеща машинистът. — Щом чуем нещо ново, веднага ще ти съобщя.

Хигинс бе заел мястото си в салона, когато приключи товаренето на продукти и пътници. През дългите години по влаковете беше попадал под ударите на всички възможни слабости на техниката, на хората, а и на капризите на природата. В такива обстоятелства беше се научил да се доверява на инстинктите си, за трийсет години работа достигнали чувствителността на точни инструменти. Тревожеше го небето, тревожеше го и вятърът, а също и косият ъгъл на снеговалежа. Ето защо седеше, вперил поглед през прозореца към мрачното небе, което не вещаеше друго, освен беди.

— Какво правиш тук, Лелия?

— Само това ли ще чуя, след като изминах толкова път, за да те изненадам? Даваш ли си сметка, че в момента няма директен полет от Ел Ей до Канзас Сити? Тъй де, какво означава това? Принудих се да прелетя над Денвър. Беше истински кошмар. А ти ме посрещаш с „Какво правиш тук, Лелия?“.

Тя го прегърна, целуна го, а той се почувства безкрайно виновен, защото в края на краищата, макар и несериозна, връзката им беше факт. Все пак се виждаха, макар и рядко; канеха се да посрещнат Коледа в Тахо. Появата на Елинор след толкова години като че ли бе заличила от съзнанието му всичко това.

— Извинявай, просто не очаквах да те видя. Предположих, че може и да си сложила край след епизода с Ерик.

— Не ставай глупав. Дай да се качваме и ще поговорим във влака. Ще чуеш последни подробности за всичко.

— Кое е това всичко, Лелия?

— Не бързай, дай ми време да се настаня. — Тя връчи билета си на един от носачите и нареди да й качат багажа, след което даде щедър бакшиш, придружен с ослепителна усмивка. Беше облечена по класически холивудски образец, ще рече, скъпо и екстравагантно. Без съмнение, рече си Том, гвардията на носачите от Канзас Сити ще я помни до края на живота си. Нищо чудно те самите да бяха готови да й платят заради едното удоволствие да мъкнат комплекта чанти и куфари „Гучи“, само и само да са близо до нея.