Дейвид Балдачи - Коледен експрес

— Е, мислех да се сдобием с едно по нормалния начин, а останалите да осиновим… нали разбираш, наведнъж. Един вид семейство аламинут.

Том прекара ръка през косата си, макар че по-скоро му се щеше да си свали скалпа.

— Направо не е за вярване.

— Ти какво, да не си си въобразявал, че тая история с прелитането между двата бряга ще трае, докато единият от нас умре? В тази връзка нямаше постоянство, Том.

— Съгласен съм. Не беше постоянна.

— Разбирам, че ти идва много. Не бързай, помисли си. Два дни ще пътуваме до Ел Ей. Помисли си и после ще ми кажеш.

— Даваш ми два дни? Искаш за два дни да ти кажа дали искам да се оженя и да имам осем деца?

— Е, в зависимост от твоя отговор ще ни се струпа много работа, тъй че, да, навременното решение е желателно.

Тя го целуна по бузата и после взе ръцете му в своите.

— Кажи сега, какво се готвеше да ми кажеш?

Той просто я зяпаше с отворена уста, неспособен да проговори, тъй като нямаше достатъчно силни думи да избутат буцата, заседнала в гърлото му. Думите се стопиха като сняг върху жарава. И той тръгна да си ходи.

— Къде отиваш?

Гласът му все пак проработи.

— Отивам в бара.

— Кога да те очаквам?

— След два дни.

С омекнали колене Том се упъти към салона, за да потърси утеха в несметен брой чаши текила, стига да успееше да ги погълне, разбира се. А „Чийф“ вече наближаваше Лорънс, Канзас, известен преди всичко с Канзаския университет. На тази гара предстоеше да спрат в един и половина през нощта, в два — в Топика, след което набързо да преминат Нютън, Хъчинсън, Додж Сити и Гардън Сити и да спрат за последно в Канзас, преди да навлязат в Колорадо. Ла Хунта, където предстоеше да се извърши венчавката, бе втората спирка на територията на Колорадо, на около два часа път от прохода Ратон.

Бурята вече бе набрала мощ и подгонена от свирепи ветрове във високите слоеве на атмосферата, си пробиваше път на юг, сякаш решена да се блъсне в непоклатимата грамада на Скалистите планини. Зимата тук бе изсипала сняг повече от обичайното и планинските върхове бяха покрити с дебели преспи. Имаше снежни виелици, но положението не беше бедствено, а метеоролозите, които следяха напредващата, натежала от влага вихрушка, не откриха основания за опасение, че тази ще е различна от безбройните предхождащи я бури.

„Чийф“ трябваше да изкачи склона, водещ към прохода Ратон, да се мушне в дългия близо километър тунел, прокаран под прохода, след което да се спусне към гарата в Ратон. На излизане от тунела влакът щеше да напусне Колорадо и да влезе в Ню Мексико. Там също бяха паднали обилни снегове, планинските била бяха покрити с глазура от няколкометров твърд сняг, който обикновено се задържаше чак до лятото, а най-високите върхове не се разделяха със своите бели шапки почти през цялата година. Невероятна сила бе нужна, за да помести милионите тонове сняг.

Елинор дълго обикаля по коридорите на влака, опитвайки се да спре напиращите сълзи. По едно време надникна при отец Кели, който седеше сам в купето си напълно облечен и четеше Библията. Той я покани да влезе и тя седна до него.

— Не можете да заспите ли, отче?

— О, Макс ще ни събира на ергенско парти в чест на Стив, тъй че просто си почивам. Да ви кажа, като работех в енорията, по шестнайсет часа на ден бях на крак, а вечер потъвах в осемчасов безгрижен, дарен от Всевишния здрав сън, спокоен, че съм направил всичко по силите си. Ала сега „не съм на служба“, тъй да се каже. Изобщо не работя така усърдно и като че ли сънят не ми е толкова нужен. А влакът предлага спокойствие, ако човек поиска да почете или да размишлява. Толкова години посвещавах времето и вниманието си на грижите, и тревогите на паството, че сякаш не съм размишлявал достатъчно върху моите собствени. Малко е късничко да правя това заключение, не мислите ли?

— По-добре късно, отколкото никога, отче.

— Видях Том с онази дама — дипломатично вметна свещеникът. — Те като че ли добре се познават.

— Не се учудвам. Изглежда, са близки.

— Разбирам.

Елинор погледна Библията.

— Някакъв лек за разбито сърце?

— Тук има лек за всичко, Елинор.

— Редовно ходя на църква, но не съм чела Библията достатъчно задълбочено. Може би трябва да поправя грешката си.

— По-добре късно, отколкото никога — усмихна се отец Кели. — Като говоря с Всевишния, непременно ще спомена вашето име в молитвите си. Дори неведнъж, а два пъти.

— Много съм ви признателна, отче.