Дейвид Балдачи - Коледен експрес

Лелия го хвана под ръка и го поведе към стъпалата.

— Знаеш ли, досега не съм се качвала на влак. А в навечерието на празника просто изпадам в умиление. Предлагат ли масаж? Сигурно имат и салон за красота, също като на презокеанските кораби.

— Боя се, че такива услуги не са предвидени, но пък във всяко спално купе има шахматна дъска, стига да си носиш фигури. А, предлагат също и алкохол на корем, което си е направо чудесно.

— Е, може пък ти да ми предложиш… масаж де. А, взела съм си и онова палаво боди — добави тя закачливо и се притисна в него.

Тъкмо преди да се качат, с периферното си зрение Том зърна Елинор да ги наблюдава внимателно и се почувства напълно безпомощен, което, трябва да отбележим, му се случваше много рядко. Най-сетне всички се качиха, махнаха за сбогом на Мисури и влакът пое в сгъстяващия се мрак към равните полета на Канзас.

Лелия тръгна да се разполага, но не пропусна да се оплаче от липсата на достатъчно пространство, а и да се осведоми не се ли предлагат купета с махагонова ламперия и евентуално лична прислуга. Зашеметеният Бари, стюардът на спалния вагон, раздвижи вратните си мускули, изпъчи гърди и изду бицепси под тежестта на багажа й, докато я засипваше с влакова фактология. Лелия обаче не се впечатли особено и се държа с подчертана студенина. Все пак успя да намекне, че ако той уреди да й сервират чай и се погрижи да носят храната й в купето, тя може и да го удостои с някоя и друга усмивка, да му позволи да зърне част от прасеца или дори от стегнатото бедро. Бари тутакси се оттегли, твърдо решен да изпълни всяка нейна молба.

Том надникна при нея, след като й даде достатъчно време да се настани.

— Освежила си обстановката — поздрави я той.

— Ти къде си настанен?

— В приюта за бедни малко по-надолу.

— Тази нощ можеш да спиш тук.

Той приседна на края на оправеното легло.

— Виж, трябва да ти кажа нещо. Не очаквах да стане така, във влака де, но може би е добре още сега да ти кажа.

Лелия сложи ръка върху неговата.

— Май се досещам какво ще ми кажеш. Затова и долетях толкова отдалеч.

— Тъй ли? — Как така бе научила за Елинор? — Все пак защо си тук?

— След случката с Ерик направо побеснях, сериозно ти говоря. В същото време ми се стори много мило, че ме ревнуваш, и изобщо…

— Благодаря, радвам се, че така си го приела.

— После взех да премислям нещата. Доста време мина, откакто сме заедно, тъй че рано или късно въпросът трябва да се реши.

— Взе ми думите от устата.

— Така че аз взех моето решение, но не исках да ти го казвам по телефона, а не ми се щеше да чакам до Коледа, защото това може да промени плановете ни за празниците.

Том си отдъхна с облекчение.

— И двамата като че ли сме настроени на една и съща вълна.

Тя се наклони напред и сложи ръце върху раменете му.

— Том, искам да се омъжа.

— За кой? — бе единственото, което успя да изрече.

— За теб, глупчо, и правилното е „за кого“. Макар че ти си по писането.

— Искаш да се омъжиш за мен? Изминала си толкова път, за да ми кажеш, че искаш да се омъжиш? За мен? — Той се изправи рязко, направи крачка-две и в резултат удари главата си в големия прозорец, също като птица в отчаян опит да избяга от своя кафез. — Лелия, това е доста голям скок от редките ни срещи, за да се повеселим. Това ще трае цял живот, всеки ден, в добро и зло.

— Мислиш, че аз не го зная?

— Ти да не си се записала в някакъв нов курс, да не си се увлякла по някоя психеделична вуду измишльотина на парапсихологията?

— Сама стигнах до това заключение, Том — заяви тя, като се изправи. — Годините минават. Биологическият ми часовник, знаеш, и той цъка, будилникът звъни, а толкова пъти съм натискала копчето да го заглуша, че вече не действа.

— Което ще рече, че искаш деца?

— Защо, ти не искаш ли?

— Питаш ме дали искам деца?

— Ти глух ли си? Да, това те питам!

— Откъде да знам дали искам деца? Представа нямах, че ще дойдеш точно днес да ми направиш предложение. Остави ме да си поема дъх, ако обичаш.

Тя обви ръце около врата му.

— Стана малко неочаквано, знам. Но ние чудесно си пасваме, Том, не можеш да отречеш. Имам и пари, тъй че можем да правим каквото си поискаме. Ще поскитаме, ще се позабавляваме, а после ще се установим и ще имаме огромно семейство.

— Огромно семейство? Колко огромно?

— Е, в моето сме осем деца.

Той огледа дребната й фигура.

— Ти се бъхтиш във фитнес залата по шест часа на ден. Нима искаш да ми кажеш, че ще допуснеш тялото ти да се раздуе осем пъти? Дори да планираме децата по едно на две години, когато последната радост на мама се появи на бял свят, ти вече ще си на шейсет, Лелия.