Виктор Юго - Избрани творби в осем тома (Том 6)

ДОН РИКАРДО ( дава на краля един ключ )

Сеньор,

помнете граф Лимбург, той гроба охранява

и ключа даде той — недейте го забравя!

ДОН КАРЛОС ( изпраща го )

Сега на работа! За друго не мисли!

ДОН РИКАРДО ( покланя се )

Кралю, оставям ви.

ДОН КАРЛОС

Три изстрела, нали?

Дон Рикардо се покланя и излиза: Дон Карлос, останал сам, потъва в дълбок размисъл. Скръства ръце и свежда глава на гърдите си. После се изправя и се обръща към гробницата.

ДОН КАРЛОС ( сам )

Прости, Велики Карл! Под сводовете сиви

би трябвало слова да заечат правдиви.

На нашия раздор бръмченето сега

ти слушаш може би с погнуса и тъга.

Тук Карл Велики спи! Как, гробнице смълчана,

такава сянка сбра и здрава пак остана!

Създателю на свят огромен, тук ли спиш?

Как с целия си ръст тук в тоя гроб лежиш?

О, дивно зрелище, което ще се слави!

Каква Европа той създаде и остави!

Високо двамата избраници стоят

и всичките крале покорство им дължат.

Херцогства и земи, маркграфства и държави —

наследствени са те, ала народът слави

свой папа, цезар свой — и тъй върви светът,

и случай случая поправя някой път.

Оттам е този ред, спокойствието свято.

Прелати с плащ червен, курфюрсти цели в злато,

които будят гняв по този свят широк,

са само видимост, а всичко върши бог.

Когато времето роди една идея,

нараства тя, лети, увличат се по нея,

превръща се в човек и очарова тя.

Крале я тъпчат, длан й слагат на уста,

но щом се появи в сената и в конклава,

веднага ще съзрат над тях да се възправя

и да ги тъпче тя — в разкошно облекло,

с кълбо в ръка или с корона на чело.

Да! Императорът и папата… Благата

от тях са и за тях. Една загадка свята

живее в тях и бог, създал за тях цял мир,

народи и крале им предоставя в пир.

Сред облаци са те, сами сред гръм и трясък —

там бог им дава в дар света, искрящ във блясък,

Лице срещу лице решават, след това

подреждат тоя свят, както жетвар — нивя.

Те са над всичко тук. Кралете край вратата

поглъщат оня дъх на ястия в блюдата,

които те ядат. За да погледнат пак,

нещастните крале на пръсти стъпват чак.

Под тях са хората, едва ги забелязват.

Те двамата градят, рушат или отрязват.

Един е правдата, а другият — мощта.

Сами са разумът, сами са и властта.

От храма тръгват те с еднаква мощ и цели —

един във пурпурни, а друг в одежди бели.

Светът е изумен и гледа в страх дълбок,

че в тях във две лица се въплъщава бог.

О, императорът! Но ако аз не стана,

във моето сърце ще зине страшна рана!

А колко бе щастлив тук спящият човек!

И колко бе велик през онзи хубав век!

Власт императорска и папска само има!

О, Цезар! Петър! В тях живеят двата Рима 92 92 В тях живеят двата Рима… — тоест могъществото на античния императорски Рим и на новия папски Рим.

и двата, свързани в един мистичен брак,

чрез който в дух и плът светът роди се пак

и който претопи народи и държави,

чрез който новата Европа се възправи.

И те държат в ръце като в калъп незрим

останалия бронз от онзи древен Рим.

Каква съдба! Нима и той завърши в гроба?

Нищожен свят! Над теб тежи една прокоба.

Какво, че ти си бил принц, император, крал?

Че всичко със закон и с меч си овладял?

Пиедестал ти бе германската държава —

по титла цезар, Карл Велики бе по слава,

надминал Анибал, Атила, всеки друг,

голям като света!… И всичко свърши тук!

Мечтайте за властта, но ей какво остава

от императора! Покрийте с шум и врява

огромната земя и превърнете в рай

империята си, недейте казва: Край!

Вдигнете в този свят един огромен замък

и ще се срути той, ще свърши с този камък,

по който име, сан и титли ще личат,

а малките деца едва ще ги четат.

Каквато висша цел да мами гордостта ви,

ще стигнете смъртта!… Но жажда пак ме дави.

Империйо! Така съм близо! Нечий глас

ми шепне: „Твоя е!“ Да, ще я имам аз!

Ах, стане ли това!… Да съм едно начало!

Качил се сам навръх безкрайната спирала!

На толкова страни, събрани като в свод,

да бъдеш камък, ключ, опора и живот!

Да стъпваш по крале със своите сандали,

да виждаш в ниското дворци на феодали,

херцози, графове, епископи, князе,

абати, рицари, а в техните нозе —

войници и отци; дълбоко в тая бездна

да бъдат хората и в мрачина да чезнат.

О, хората! Това е някакво море

от викове и плач и кой ще разбере