Виктор Юго - Избрани творби в осем тома (Том 6)

Запей ми тази нощ под лунните лъчи!

Ти тъй ми пееше със сълзи на очи.

Да бъдем радостни! Препълнената чаша

да вкусим заедно! Минутата е наша…

Поговори ми пак! О, миг незаменим!

Да бъда все така и влюбен, и любим!

Да бъдем с теб сами! О, миг безкрайно светъл!

Да шепнем за любов по тъмно, без свидетел!

Аз искам да заспя на твойта скъпа гръд.

О, моя красота! О, доня Сол!

Звън на далечни камбани.

ДОНЯ СОЛ ( става уплашена )

Звънят…

Тревога! Чуваш ли?

ЕРНАНИ ( продължава да лежи в нозете й )

Камбаните защо са?

За нашта сватба звън…

Звънът от камбаните се усилва. Неясни викове, факли и светлини от всички прозорци, върху покривите, по всички улици.

ДОНЯ СОЛ

Виж, светна Сарагоса!

О, бягай! Боже мой!

ЕРНАНИ ( приповдига се )

И факли в наша чест!

ДОНЯ СОЛ

Не! Сватба с мъртъвци! Гробовна сватба днес…

Звън на оръжие. Викове.

ЕРНАНИ ( пак ляга върху каменната пейка )

Заспи до мен!

ЕДИН ПЛАНИНЕЦ ( изтичва със сабя в ръка )

Сеньор, тълпа стрелци напада,

отвсякъде тече, нахлува по площада…

Тревога! Бягайте!

Ернани става.

ДОНЯ СОЛ ( бледна )

Да, бягайте отвъд!

ПЛАНИНЕЦЪТ

На помощ!

ЕРНАНИ ( на Планинеца )

Ето ме!

СМЪТНИ ВИКОВЕ ( отвън )

Смърт на бандита! Смърт!

ЕРНАНИ ( на Планинеца )

Дай шпагата!

(На Доня Сол.)

Прости!

ДОНЯ СОЛ

Убих те аз самата!

Къде?

(Показва му малката вратичка.)

Ела оттук — след мене през вратата!

ЕРНАНИ

Как! А другарите?

Шум и викове.

ДОНЯ СОЛ

О, тоя шум раздра

сърцето ми!

(Задържа Ернани.)

Помни: умреш ли — ще умра!

ЕРНАНИ ( държи я в прегръдките си )

Целувка?

ДОНЯ СОЛ

Мили мой, за миг — да те погледна!

ЕРНАНИ ( целува я по челото )

Това е първата…

ДОНЯ СОЛ

И може би последна!

Той тръгва. Тя пада върху пейката.

Галерия с портрети на рода Де Силва; голяма зала, чиято украса са тези портрети, поставени в богати рамки и увенчани с херцогски корони и златни гербове. В дъното висока готическа врата. Между портретите висят доспехи от различни векове.

Доня Сол, в бяло, стои изправена до масата: Дон Руи Гомес де Силва, седнал в своето голямо херцогско кресло от дъбово дърво.

ДОН РУИ

Най-сетне! Днес! След час ще има сватба тук

и аз ще бъда твой не чичо, а съпруг.

Прости ли ми? Сгреших… Постъпих безогледно.

Ти имаше лице ту румено, ту бледно.

Бях подозрителен… Затуй те обвиних,

без нищо да съм чул. Така те оскърбих.

Как лъже външността! И сме несправедливи!

Макар че бяха там младежите красиви,

какво?! Не биваше да вярвам на очи!

Но аз съм твърде стар и вече ми личи.

ДОНЯ СОЛ ( спокойно и надменно )

Но стига със това! Че кой ви укорява?

ДОН РУИ

Не! Трябваше да знам, че си с душа такава,

и чиста, и добра, че доня Сол си ти,

че благородна кръв в сърцето ти тупти.

ДОНЯ СОЛ

О, да! Испанска кръв тече във моите жили —

ще видят скоро…

ДОН РУИ ( става и отива към нея )

Чуй! Човекът няма сили

да се владее сам, когато като стар

се влюби… Той е зъл, ревнив — и няма цяр!

Защото хубостта и младостта небрежна

му вдъхват само страх и болка безнадеждна.

Защото завистта към някакъв младеж

му носи само срам… Любовният копнеж

го буди с пламъци, сърцето му пленява,

запазва млад духа, а тялото забравя!

Щом видя млад пастир — да, спомням си това!

Той пее, а пък аз замислено вървя:

той — сред зелен простор, аз — в глъхнали алеи,

тогава си шептя: „От мойте кули вее

и старост, и тъга…“ С готовност бих ги дал,

бих дал нивя, горд без капчица печал,

бих дал стадата си, бих дал развалините,

рода си, герба си и мойте знаменити,

почитани деди, които ме зоват,

за младото сърце, за прост овчарски кът.

О, той е тъмнокос и като тебе с ясен

и хубав поглед… Ти би казала: „Прекрасен!“

Разбирам, мислиш ти, че аз съм вече стар

и титлата херцог за тебе няма чар.

Да, ясно ми е… Виж как силно аз те любя!

Бих всичко дал пред теб да бъда млад и хубав!

Безсмислени мечти! Да бъда хубав, млад,

а дълго преди теб ще спя в гробовен хлад.

ДОНЯ СОЛ

Кой знае?

ДОН РУИ

Вярвай ми, че тези кавалери

не виждат обичта, че те са лицемери!

Повярва ли мома на някого от тях,