Робърт Ранкин - Антипапата

— Би могло да се каже, че съм дошъл тук да се срещна с някого — рече той, — а може и да не е така; ако кажете, че съм тук, защото изпълнявам някаква задача, ще бъдете прави, но в същото време и ще сгрешите. В моето присъствие тук има много неправилни неща, много недвусмислени и много…

— Трябва да си вървя — рече Арчрой и се опита да се изправи, опипвайки коленете си. Те не му оказаха никаква подкрепа. — Не мога да помръдна — обяви той.

— Много ще стане известно, но и много ще остане необяснено — продължи скитникът.

Арчрой се зачуди дали не бе ял нещо неподходящо дали в задушеното с картофи не бяха попаднали отровни гъби, или — в термоса с чая му — оловни сачми. Беше чел за странни дестилати от поречието на Амазонка, с които ако намажеш върха на топлийка, можеш да парализираш мъжки слон. Освен това съществуваха нервнопаралитични газове, които могат да проникнат в тръбичката на нечия лула.

Междувременно скитникът бе спрял да говори. Сега оглеждаше парцела с доста заинтригувано изражение.

— Та, казвате, че Омали е спечелил един от тези парцели от мъжа на Пег от книжарницата?

Арчрой определено не бе казвал нещо подобно.

— Онзи там, в ъгъла, с комина — рече той. — Другият до него е собственост на стария Пийт, от три поколения е на семейството и той се разбра със съвета да бъде погребан там, след като се спомине. Блот, директорът на училището държи онзи, западния, дето стига до Девическото училище, и най-добре е да не питате какви ги вършат в бараката му.

Арчрой се надигна да посочи парцела, но за свое учудване установи, че скитникът си бе заминал.

— Е, аз никога — рече Арчрой и се прекръсти, — никога не съм…

Никой не би могъл да обвини съпруга на Пег от книжарницата, че е тъп. Жена му, когато клиентите я питаха за последното му начинание, полагаше длани върху необикновените си бедра и казваше: „Тук никога не скучаем, нали?“ Риторичният въпрос караше повечето хора да се подвоумят какво да отговорят, затова любезната душица добавяше: „Човек трябва да се посмее, нали?“, при което обикновено следваше отговор, или пък „Животът е страхотен, ако човек не се разхлаби“, при което отговор не следваше.

Мъжът й обаче избягваше подобни баналности и предпочиташе по време на интензивна мозъчна активност да се изразява предимно чрез поговорки. В случай, че велосипедът му изчезнеше за тринайсети път от определеното му място пред каучуковата фабрика, го чуваха да мърмори: „Времето лекува.“ А през онова особено горещо лято, когато някой бе подпалил пълзящия фасул в парцела му — „Всяко зло за добро.“

Поговорките на Норман никога не подхождаха на ситуацията, за която се отнасяха, ала по някакъв странен начин изглежда му помагаха да намери решение на изключително тъпи проблеми. Това му придаваше излъчването на мистик, поради което пияниците постоянно го търсеха за съвет. Неговите „начинания“, както ги наричаха, никога не бяха лишени от интерес. Например — „Прецапването до Франция“, което започна, както множество приказки имат навика да започват, един ден по обедно време в салона на „Летящия лебед.“

— Напоследък много се говори за преплувалите Ламанша — бе казал Омали, колкото да поддържа разговора, докато прелистваше броя на „Брентфорд мъркюри.“ — Казват, че горките хорица изгубвали почти по петнайсетина кила от плуването. — След последвалото умно кимане, Омали продължи: — Но в тази работа сигурно има големи пари, ако човек реши да я погледне от тази страна.

Норман, който слушаше и в момента се намираше между две начинания, изведнъж бе обзет от силно съжаление, че никога не се бе научил да плува.

— Не по врат, ами по шия — рече той, което накара мнозина да заподозрат, че имаше някаква нова идея.

— Ти не можеш да плуваш, нали, Норман? — попита проницателният Омали, усетил във въздуха мириса на пари.

— За съжаление, не — отвърна Норман, — но мога да прецапвам.

И след тези многозначителни думи той излезе от бирарията.

Няколко седмици след това за Норман не се чу нищо, а жена му отговаряше на постоянните въпроси на Омали с „Човек винаги има някаква цел“ или „Светът може да бъде устроен по най-различен начин.“

Ирландецът почти беше изгубил надежда, когато зърна една кратка дописка на вътрешна страница в „Брентфорд мъркюри“: „Местен жител ще прецапва Ламанша.“ Омали прочете дългия само един абзац текст веднъж, след това още веднъж — по-бавно; а накрая, решил, че нещо не е доразбрал, го подложи на задълбочен анализ дума по дума.