Робърт Ранкин - Антипапата

— Ще намина довечера, веднага щом съпругът ви замине за нощна смяна — обяви той.

Госпожа Нейлър припадна.

Докато Невил стоеше в рамките на вратата на „Летящия лебед“, замислен за необикновения ден, един просяк с ужасен вид и жалки обуща се затътри към него откъм улица „Спрайт“ и дока. Невил забеляза без да се замисля, че самотният странник бе обгърнат от някаква тъма и мрачни предчувствия.

— Уф! — рече той.

Усети двете тръпки, които тръгнаха от вътрешността на украсените с монограми чехли, преминаха през настръхналите косми на краката му и се срещнаха на кръста му, откъдето в една обща вълна продължиха нагоре, докато накрая (макар че всичко това отне само секунда или две) излетяха от главата му, оставяйки няколко набрилянтени кичура в пълно неподчинение на закона на гравитацията. Невил усети неочаквана потребност да се прекръсти и изпълни това действие с донякъде слисваща неловкост.

Върна се в бара в очакване на самотния пътник. Мина обаче доста време и никаква сянка не помрачи входа на „Лебеда.“ Невил се наведе през вратата и предпазливо огледа улицата. Нямаше и следа от вещаещия зла поличба скитник.

Невил почеса великолепните си ноздри с пожълтял от никотина пръст и сви величествено рамене.

„Глей ти каква работа“ — рече си той.

— Мога ли да получа чаша вода, моля? — рече някакъв глас току зад рамото му.

Невил успя да овладее пикочния си мехур само благодарение на чист късмет.

— Боже, опази! — ахна и се обърна потресен към учуденото лице на материализиралия се скитник.

— Извинете, сепнах ли ви? — попита съществото с на пръв поглед искрена загриженост. — Това е мой лош навик, трябва да го овладея.

По същото време Невил вече беше зад бара, резето на плота бе спуснато и треперещите му ръце държаха маша и бутилка уиски.

— Какво искаш?

— Чаша вода, ако може.

— Това да не ти е шибана общинска чешма — отвърна грубо Невил. — Това е бирария.

— Извинете — рече скитникът. — Май разговорът ни не потръгна както трябва. Може би ще взема пайнт някакво пиво.

Невил обърна голямото си уиски с добре отработено врътване на китката и посочи редицата емайлирани дръжки на бирените помпи със сребърни наконечници.

— Определи предпочитанията си — рече той и в тона му се прокрадна горделива нотка. — Предлагаме осем вида бира. С четири повече, отколкото се предлагат при Джак Лейн, и с три повече, отколкото в „Новата гостилница.“ Мисля, че в това отношение ще е много трудно някой да надмине „Лебеда“.

Скитникът изглеждаше смаян от тези сведения.

— Цели осем, а?

Той пое бавно покрай бара и осемте блестящи, емайлирани и подредени като стражи дръжки на бирените помпи. Десният му показалец се влачеше по бронзовия ръб на барплота и за ужас на Невил сръчно премахваше полировката му, оставяйки на нейно място следа, която приличаше на слуз. Като спря на края на бара, той усети погледа на Невил и видя, че барманът неволно свиваше и разпускаше юмруци.

— Извинете — рече той, вдигна показалеца си и го разгледа с отвращение, — изглежда пак оцапах тетрадката си по краснопис.

Невил тъкмо щеше да посегне към боздугана си, когато дружелюбната и окуражително позната фигура на Джим Пули се появи на вратата, подсвирквайки фалшиво някакъв погребален марш, докато си потупваше дясното коляно с вестника за конните надбягвания. Джим се покатери с придобита от дългогодишната практика лекота на любимия си стол до бара и се обърна към Невил с веселото „За мен пайнт «Лардж», моля, Невил, и добро утро.“

Нещатният барман отвърна погледа си от противния скитник и наточи на Джим Пули една хубава халба от истинската горчива вода.

— Оха — рече Джим, след като опразни половината халба на една глътка, — първата е винаги най-хубава.

След като положи върху барплота точната сума от страх, че цените може и да са скочили за една нощ, той потърси отново вдъхновението — негово божествено право, което съвсем наскоро му бе отнето в библиотеката „Мемориъл.“

— Усещам, че се задава печалба — рече тихо той.

Понякога това бе начин да му допълнят халбата безплатно в такъв ранен час на деня.

Невил не отвърна нищо.

— Мисля, че при това би могла да бъде голямата — продължи Джим.

Невил пазеше каменно мълчание. Сякаш дори не дишаше.

— Хич няма да се учудя, ако…

В този миг Джим Пули вдигна очи от вестника и забеляза мъртвешкия вид на бармана.

— Какво става, Невил?

Невил едва пое дъх и рече на пресекулки: