Робърт Ранкин - Антипапата

— Вие чакайте тук! — рече изведнъж Соуп. — Тази нощ е нощта, към която целият исторически път на човечеството неизбежно е вървял. Тази нощ ще бъде разкрита голямата загадка. Тази нощ ще бъдат отворени Портите!

— Да, да — каза Омали, — ние ще чакаме тук.

Очите на Соуп бяха като изцъклени. Ясно беше, че не вижда повече нито Пули, нито Омали; беше се съсредоточил и умствено, и физически върху някаква далечна цел. Гласът му бучеше, изпълваше пещерите, удряше се върху черните камъни като някаква злокобна звукова вълна.

— Да бъдат благословени Боговете на Древния свят. Черните и обитаващите дълбините. Великият Ригденджиепо, царят на света, господар на Долните земи, пазител на вътрешните тайни!

Омали запуши с длани ушите си и прошепна една молитва под носа си. Пули, чийто пикочен мехур бе на път да се откаже от неравната битка, обърна отчаяно очи.

Без никакво предупреждение Соуп изведнъж хукна напред. Двамата приятели гледаха как блещукащият му силует изчезва в тъмнината, гласът му отекваше тук и там в сводестите коридори, докато най-сетне светлинката се стопи и ужасните ехтящи викове се превърнаха само в спомен.

Омали и Пули останаха за миг неподвижни, фигурите им бяха очертани от заревото на светлината над тях. Те бавно извърнаха лица един към друг, стигнаха до общо решение, което бе силно доказателство, че телепатията съществува, и в следващия миг хукнаха към стълбите.

Минути по-късно на ъгъла на улица „Спрайт“ Омали се бе превил надве и опрял длани върху коленете си, се мъчеше да си поеме дъх. Пули само въздъхна дълбоко, докато се облекчаваше през перилата в парка „Мемориъл“. Между две тютюнджийски закашляния и тежкото поемане на дъх Омали редеше най-различни проклятия, завоалирани богохулства и клетви за надвисналото насилие, насочени изцяло и непоколебимо към Соуп Дистант.

Пули приключи облекчаването си под акомпанимента на една последна и всепоглъщаща въздишка. След като вдигна ципа си и възвърна порядъчността си, той измъкна от вътрешния си джоб една бутилка от петдесетгодишното вино на Соуп.

— Срамота щеше да бъде да си тръгнем с празни ръце — рече той. — По едно за из път, Джон?

— Да, по едно — отвърна ирландецът. Отпи една голяма глътка и преглътна тежко.

Пули рече:

— Какво ще правим? Соуп определено е луд!

Омали избърса устни и му подаде бутилката. Луната грееше над тях, в далечината се чуваха колите по надлеза, а едно среднощно куче, завръщащо се от някаква кучешка веселба, прекоси на големи скокове улицата. Всичко изглеждаше толкова обичайно, толкова земно, че преживяното от тях в пещерите вече приемаше формата на лош сън. Часовникът на библиотеката „Мемориъл“ удари два.

— Ако всичко, което видяхме, е истинско, а не е някакво общо видение, то аз наистина не знам какво да предприемем. Соуп не вреди никому, макар да съм сигурен, че на властите трябва да се съобщи за този огромен лабиринт от тунели, дори само заради това, да бъде освидетелстван като безопасен. Докато бях там долу, имах чувството, че по-голямата част от Брентфорд лесно би могъл да потъне в тях и пак да остане място за половината от магистралата Чизуик.

— Ами онези порти? — рече Джим. — Сам човек определено не може да ги отвори, изглеждаха доста тежки. Ти нали не вярваш, че водят към вътрешния свят, а?

Омали поклати глава.

— Нямам представа, но онези колела, мисля, че съм ги виждал някога преди.

Целият по-нататъшен разговор обаче бе заглушен от ниско и ужасяващо бучене, което очевидно идваше от долния край на „Олбъни роуд.“ Досущ като злокобен подземен гръм то пое напред. В далечния край на улицата започнаха да присвяткат запалените светлини по горните етажи на къщите. Котките захленчиха, кучетата залаяха.

Пули рече:

— Това е земетресение!

Омали се прекръсти.

Някаква чудовищна сила се бе размърдала дълбоко под земята; големи вълни пробягаха по паважа на улица „Спрайт.“ Ударната вълна премина през тревата на парка „Мемориъл“, построявайки отделните груби стръкчета като войници на парад. Силна въздишка, която не можеше да излезе от човешко гърло, разтърси самите недра на земята и се засили до огромно кресчендо.

Омали почувства подтик да хукне, но коленете му бяха омекнали като желе. Пули се бе свил в зародишна поза. Улица „Спрайт“ вече блестеше в светлина, отваряха се врати, хората изскачаха на улицата, облечени в нелепи пижами и обути с нелепи домашни чехли. И тогава, тъй неочаквано, както бе започнал, злокобният тътен спря, сякаш бе преминал под тях и бе затихнал. Живеещите на улица „Спрайт“ изведнъж се намериха застанали глуповато на улицата посред нощ. Затътрили чехлите си и преструвайки се на безразлични, за да скрият страхотното си объркване, те се връщаха в жилищата си и тихо затваряха входните врати.