Робърт Ранкин - Антипапата

Скитникът смукна дълбоко от лулата на Капитана и издуха струя от многоцветен дим.

— Изглежда в този район действат някакви необичайни сили — отбеляза той.

Капитанът изгледа нежелания си гост със зле прикрита омраза и отвърна:

— Сигурно.

Някъде дълбоко в най-тъмните недра на неприязънта му към скитника започна да се заражда някакво странно и завистливо уважение. Капитана не можеше да разбере напълно и тези чувства, но сега, гладко избръснат и добре облечен, скитникът сякаш излъчваше някаква властност. Може би аристократичност. Необяснимо беше. Аурата на злото, която го обгръщаше, бе почти осезаема, с този червеноок мъж винаги се носеше някакъв мрак, погребална студенина. Капитана потрепери.

— Студено ли ти е? — попита скитникът. — Най-добре да се връщаме тогава, не бихме искали утре да легнеш с някоя лятна простуда, нали така?

Капитана последва скитника към мисията с кучешко покорство. Докато скитникът вървеше пред него, Капитана наблюдаваше как широките му рамене се поклащат насам-натам в перфектен ритъм. Определено скитникът се бе променил, държеше се по-гордо, по-изискано от преди.

Нищо чудно, като се има предвид храната, която ядеше. Но кой бе той? Невъзможно бе да се определи възрастта му; можеше да бъде и на двайсет, и на петдесет години. В чертите му имаше нещо неуловимо, което не се поддаваше на определение. Капитана бе положил маса усилия да измъкне от него някаква информация за името му, за семейството и произхода му, ала скитникът бе вбесяващо уклончив. Беше направил само едно изявление по тези въпроси и то бе следното:

— Тук има само петима, които знаят името ми и когато те го произнесат, всички ще го научат.

А кои бяха тези петима, Капитана не успя да отгатне. Може би скитникът намекваше за пет от фиктивните имена, които бе цитирал от ранните архиви на мисията.

Скитникът влезе в мисията, като си отключи със собствен ключ. Капитана го последва покорно; скитникът бе сломил дотам съпротивата му, че вече не поставяше под въпрос действията му.

— Бих искал да говоря с теб по един деликатен въпрос — рече неочаквано скитникът. — Той засяга бъдещето и на двама ни, освен това знам, че тежи на душата ти. — Капитана повдигна въпросително вежда. — Може би ще поискаш да отвориш резервната бутилка ром, която държиш в заключения шкаф под стълбището, за да се подкрепиш, преди да чуеш онова, което ще ти кажа.

Капитана скромно се подчини. Двамата се настаниха от двете страни на масата на Капитана, налети бяха две големи чаши с ром.

— До знанието ми бе доведено — рече скитникът, — че има един човек наблизо, който би ни навредил.

Лицето на Капитана си оставаше безизразно, ала мислите му отдаваха безмълвна почит към всекиго, който би пожелал злото на неговия гост.

— Човек на име Брайън Кроули — рече скитникът. Капитана трепна от изненада. — До знанието ми бе доведено — продължи скитникът, — че този човек лелее желанието да затвори тази мисия и да те уволни, моя достопочтен домакин, без благодарности или пенсия. Ти, който си направил толкова много за бедните и нуждаещите се, ти, който си посветил живота си на нещастните. — Капитана се размърда неловко на стола си. — Доколкото разбирам има заговор между този Кроули — той отново спомена омразното име — и някои си съветник Уърмууд да унищожат тази мисия, за да разширят автомобилния парк на „Бътс.“

Капитана прехапа устна. Значи такова било намерението им? Откъде скитникът се бе сдобил с тази информация, беше разбира се напълно непонятно, но Капитана попиваше всяка негова дума.

— Много съм мислил по въпроса — съобщи той на скитника. — Нощ подир нощ лежах и проклинах името на същия този Кроули и напрягах ум в търсене на решение, но не намерих такова.

— Мисля, че решението може да е съвсем близко — рече скитникът, — всъщност усещам топлия му дъх върху врата си още сега.

Капитана наля по още една голяма чаша ром.

— Ще поканим тези двама индивида на вечеря — обяви скитникът.

Капитанът се преви надве, обхванат от неистова кашлица.

— Успокой се — каза скитникът.

— Боя се, че дъхът, който си усетил върху врата си, е един отвратително лош дъх.

Лицето на скитника бе безизразно, той обърна чашата си с ром и гледаше Капитана с немигащи очи — две капки кръв в безцветните орбити.

— В четвъртък вечер ще е най-добре — каза скитникът.

— Ами ако не дойдат? В крайна сметка Кроули ме мрази, а Уърмууд никога не би искал да рискува по какъвто и да е начин.