— Ето я стаята ви, сър — казваше той, привличайки вниманието им върху бухналите възглавници и финото спално бельо. — На последния ни гост му се наложи да напусне прибързано — продължаваше да обяснява. — И той, досущ като вас, бил моряк и лекарите в карантинната болница казвали, че има известен шанс да спасят живота му, ако биха могли да установят онази особено остра и парализираща форма на заболяване, което го бе връхлетяло. Нямах досега възможност да фумигирам стаята, но съм сигурен, че при досегашните си пътувания вече сте си изградили имунитет срещу повечето болести, дори и към онази, която тъй болезнено бе обезобразила предишния посетител и в крайна сметка ни го отне.
В този момент Капитана сваляше шапката си, поставяше я върху сърцето си и поглеждаше към небето. Скитникът, към когото бе адресиран този трагичен монолог, последваше посоката на погледа му, след което си тръгваше, често с учудваща скорост, като споменаваше нещо от сорта на „неотложни ангажименти“ и „имам работа другаде.“
През трийсетте дълги години на престоя на Капитана нито един посетител, независимо колко очевидна бе нуждата му, или колко ужасни бяха обстоятелствата, независимо, че историята му можеше да пусне сълза и от изкуствено око, нито един посетител не бе прекарал и една нощ в „Морската мисия“.
В онази точно утрин Капитана стоеше на верандата и мислите му се занимаваха предимно с пари, със странните обрати на съдбата и с напастта на хомосексуализма. Знаеше, че не можеше да очаква да прекара още дълги години в мисията и че дните му определено бяха преброени. Службата не даваше пенсия, а при набъбналия списък от подправени подписи, които говореха за огромното физическо усилие, необходимо за поддържане на мисията, вече се носеха приказки да бъде нает по-млад човек. Годишното събрание, в което участваха той и попечителите на Фондацията, се бе състояло само преди седмица, бе приело добре подготвените му счетоводни отчети и се бе изразило скромно за добрата му дейност. Но този път в Комитета (на попечителите) имаше едно младо и енергично лице. През последните дванайсет месеца един от попечителите бе починал и мястото му бе наследено от негов племенник.
Младия Брайън Кроули много-много не обичаше застарелите морски капитани. По-силна от неприязънта му към тези патриарси бе единствено всепоглъщащата омраза към скитници, безделници, изпадналите в нищета, циганите, чужденците и жените. Тънкоръкият Брайън не обичаше никого другиго, освен един италианец, келнер в чайната „Аделейд“. Беше обещал на Марио да го уреди със собствен ресторант, тъй като макаронаджията бе същински магьосник в кухнята и освен това особено много си го биваше.
Волята на съдбата, която бе решила да уреди тъжната кончина на скъпия му чичо и наследяването му от Брайън в Комитета на фондацията, бе постановила също така тази година Съветът да вдигне годишната сума за аренда на мисията доста значително.
Капитана отново всмукна от лулата си. Твърде добре можеше да разчита изражения и за него младият Брайън бе като отворена книга. Навярно вече бе време да си стяга багажа и да отплава. Следващото му гнезденце вече бе придобило доста ясни очертания под формата на някоя малка виличка, по възможност край морето. Може би щеше да бъде хубаво да гледа как вълните наистина се разбиват в брега. „Чудя се, дали вдигат много шум?“ — питаше се той.
Изведнъж някакво едва доловимо движение нагоре по пътя привлече погледа му. Загледа се с мимолетен интерес към опърпания образ, който зави иззад ъгъла на библиотеката „Мемориъл“ и се затътри към него със странна, но все пак решителна походка.
Образът бе на някакъв скитник. Капитанът вдигна бинокъла си към видението. Един поглед му бе достатъчен.
— Уф! — рече Капитана.
Скитникът приближаваше все повече и повече и Капитана се разрови из обширния си умствен склад, за да намери история, подходяща за случая. Но, колкото и да бе странно, нищо не му идваше на ум. Скитникът приближи още повече, големите му, окъсани обуща трополяха по паважа. Капитана си засвирука неловко прочутата моряшка песен „Оранжевия фрак.“
Скитникът пресичаше улицата към мисията. Спря се. Капитана също спря да свирука. Птиците бяха замлъкнали и Капитана вече не можеше да долови сладостния аромат на орловия нокът. Стана му студено и дори ранното лятно слънце пусна една лека тръпка по гърба му. Капитана затаи дъх. Изведнъж онова нищожество се завъртя на пета и се отдалечи в една пресечка. Сякаш по даден сигнал птиците отново подеха един истински водопад от песни, а Капитана възвърна чувствителността на ноздрите си. Въздъхна с най-голямо облекчение и бръкна в маншета на ръкава си за кибрита.
Читать дальше