Джон Гришам - Окръг Форд

Другите двама забелязаха, че натърти на „той“ и изобщо не спомена думата „ние“.

— Не те е страх, нали, хлапе? — обърна се Роджър към Калвин.

— Хич даже не ме е страх, щото няма да ходя там.

— Аз пък си мисля, че те е страх.

— Стига сте се карали — намеси се Аги. — Ето какво ще направим. Ще изчакаме старецът да си легне, после тихичко потегляме обратно по пътя, наближаваме къщата и спираме, но не много близо, ти се промъкваш до там, прибираш портфейла си и дим да ни няма.

— Бас държа, че в портфейла му няма нищо — каза Калвин.

— Аз пък бас държа, че вътре има повече пари, отколкото в твоя — отвърна Роджър, докато посягаше за нова бира.

— Стига сте се карали — повтори Аги.

Постояха до пикапа, като пиеха бира и гледаха пустото шосе в далечината. След петнайсет минути, които им се сториха цял час, Аги и Калвин се качиха отпред, а Роджър в каросерията. На триста–четиристотин метра от къщата Аги спря на една равна отсечка от шосето. Изключи двигателя, за да чуят, ако се зададе кола.

— Не може ли по-близо? — попита Роджър, който бе слязъл и стоеше отвън.

— Съвсем наблизо е, зад завоя — рече Аги. — Ако се приближа още, старецът ще ни чуе.

Тримата се загледаха към тъмното шосе. Лунният сърп надничаше иззад облаците.

— Имаш ли пистолет? — попита Роджър.

— Имам — отвърна Аги. — Само че няма да го получиш. Просто се промъкваш до къщата и обратно. Лесна работа. Старецът вече спи.

— Нали не те е страх? — услужливо добави Калвин.

— Не, по дяволите.

С тия думи Роджър изчезна в мрака. Аги включи двигателя и без да пали фаровете, обърна колата към Мемфис. Отново спря двигателя, двамата свалиха страничните стъкла и зачакаха.

— Той изпи осем бири — тихо каза Калвин. — Пиян е като мотика.

— Роджър държи на пиене.

— Да, има тренинг. Но може тоя път старецът да го гръмне.

— Нямам нищо против, само че тогава ще ни хванат.

— Защо изобщо го поканихме да дойде?

— Млъквай. Трябва да се ослушваме за коли.

Когато видя пощенската кутия, Роджър слезе от пътя. Скочи в канавката и ниско приведен, се прокрадна през една леха със зелен фасул близо до къщата. Ако старецът още дебнеше, щеше да наблюдава шосето, нали така? Роджър хитро реши да се промъкне изотзад. Всички лампи бяха изгаснали. Къщата беше спокойна и тиха. Не помръдваше жива душа. В сянката на дъбовете Роджър пролази по мократа трева, докато видя форда. Спря зад бараката за инструменти, пое си дъх и осъзна, че отново му се пикае. Не, каза си той, това ще почака. Гордееше се със себе си — беше стигнал до тук без никакъв шум. После изведнъж го обзе страх — какви ги вършеше, по дяволите? Дълбоко въздъхна, приведе се ниско и продължи мисията. Когато фордът остана между него и къщата, той падна на четири крака и заопипва ситния чакъл в края на алеята.

Роджър се движеше бавно, защото чакълът хрущеше под тежестта му. Изруга, когато ръцете му се навлажниха близо до дясната предна гума. Най-сетне напипа портфейла си, ухили се и бързо го натъпка в десния заден джоб на дънките. Спря, пое си дълбоко дъх и започна тихо да се оттегля.

В тишината мистър Бъфорд Гейтс чуваше всякакви звуци — някои истински, други въображаеми, плод на обстоятелствата. Из окръга се бяха навъдили елени и той си помисли, че може би пак обикалят да търсят трева и диви плодове. После чу нещо различно. Бавно се изправи от скривалището си на страничната веранда, вдигна пушката към небето и гръмна два пъти срещу луната — ей така, за всеки случай.

В пълната тишина на късната вечер пушката изтрещя като артилерийско оръдие и двата страховити гърмежа отекнаха на километри.

След изстрелите някъде немного далеч на шосето внезапно изскърцаха гуми и поне за Бъфорд тия звуци напълно съвпадаха с другите, които бе чул пред къщата си преди двайсетина минути.

Още се навъртат наоколо, помисли си той.

Мисис Гейтс отвори вратата на верандата и прошепна:

— Бъфорд!

— Май още са тук — каза той и презареди ловната пушка.

— Видя ли ги?

— Може би.

— Как така може би? По какво стреляш?

— Я се прибирай вътре, ако обичаш!

Вратата се затръшна.

Облян в пот, Роджър лежеше със затаен дъх под форда, стискаше слабините си и се чудеше дали да се вкопчи в нещо над него, или да се измъкне с пълзене по чакъла. Но не помръдваше. Гърмежите още кънтяха в ушите му. Скърцането на гуми го накара да изругае страхливите си приятели. Не смееше дори да диша.

Чу как вратата пак се отваря и жената каза: