Джон Гришам - Окръг Форд

— Ще се претрепем.

— Млъквай! — кресна Роджър. — Оглеждайте се за отклонение. Ще се укрием.

— Ето пощенска кутия — каза Аги и натисна спирачките.

Полицаят беше на няколко секунди зад тях, но още не се виждаше. Те рязко завиха надясно и фаровете на пикапа осветиха малка селска къща, закътана под вековни дъбове.

— Изгаси светлините — нареди Роджър, сякаш неведнъж бе попадал в подобна ситуация.

Аги изключи двигателя и фаровете, тихичко продължи по късия черен път и спря до друг пикап, само че форд, собственост на мистър Бъфорд М. Гейтс с адрес Шосе 5, Оуънсвил, Мисисипи.

Патрулната кола прелетя покрай тях с мигащи светлини, но сирената още не виеше.

Къщата, която бяха избрали, тънеше в мрак и тишина. Очевидно не я пазеха кучета. Не светеше дори лампата на верандата.

— Добра работа свърши — рече тихичко Роджър, когато успяха отново да си поемат дъх.

— Извадихме късмет — прошепна Аги.

Гледаха напред, ослушваха се към шосето и след няколко минути блажена тишина единодушно решиха, че наистина са извадили късмет.

— Колко трябва да висим тук? — попита накрая Калвин.

— Не много — отвърна Аги, докато гледаше прозорците на къщата.

— Чувам кола — каза Калвин и тримата се снишиха.

След секунди патрулната кола прелетя в обратна посока. Светлините мигаха, но сирената все още мълчеше.

— Тоя нещастник ни търси — промърмори Роджър.

— Много ясно, че ще ни търси — заяви Аги.

Когато бученето на полицейската кола заглъхна в далечината, в доджа бавно се надигнаха три глави и Роджър каза:

— Трябва да пусна една вода.

— Не тук — рече Калвин.

— Отвори вратата — настоя Роджър.

— Не можеш ли да почакаш?

— Не.

Калвин бавно отвори вратата, слезе, после остана да гледа как Роджър се промъква на пръсти до форда на мистър Гейтс и пуска струя върху дясната предна гума.

За разлика от своя съпруг мисис Гейтс имаше лек сън. Беше сигурна, че е чула нещо навън, и когато съвсем се събуди, убеждението й стана още по-твърдо. Бъфорд хъркаше от един час, но накрая тя успя да го изтръгне от дрямката. Той бръкна под леглото и грабна ловната пушка.

Роджър все още уринираше, когато в кухнята се появи светлина. И тримата я видяха веднага.

— Бягайте! — изсъска Аги през прозореца и завъртя ключа на двигателя.

Калвин се хвърли в колата, мърморейки: „Карай, карай, карай!“, а Аги превключи на задна и натисна газта. Роджър дръпна панталона си нагоре и се запрепъва към доджа. Метна се в каросерията и тежко тупна сред празните бирени кутии. После се хвана здраво, докато пикапът летеше заднешком по отклонението към пътя. Беше стигнал до пощенската кутия, когато лампата на верандата светна. Докато излизаше на асфалта, входната врата бавно се отвори и някакъв старец блъсна мрежата против комари.

— Има пушка — рече Калвин.

— Кофти работа — каза Аги, превключи рязко и полетя напред с мръсна газ.

Отърваха се. След около километър и половина Аги зави по един тесен селски път и изключи двигателя. Тримата слязоха да се разтъпчат и се посмяха на благополучието измъкване. Смееха се нервно и полагаха големи усилия да повярват, че не са се уплашили. Разсъждаваха къде ли е полицаят в момента. Изчистиха каросерията и захвърлиха бирените кутии в канавката. Минаха десет минути, а от полицая все още нямаше следа.

Накрая Аги изрече очевидното:

— Трябва да стигнем до Мемфис, момчета.

По-заинтригуван от „Десперадо“, отколкото от болницата, Калвин добави:

— Така си е. Става късно.

Изведнъж Роджър застина насред пътя и каза:

— Изтървал съм си портфейла.

— Какво?

— Изтървал съм си портфейла.

— Къде?

— Където бяхме спрели. Сигурно е изпаднал, докато пикаех.

По всяка вероятност в портфейла на Роджър нямаше нищо ценно — нито пари, нито шофьорска книжка, нито кредитни или клубни карти, с две думи нищо полезно, освен може би някой стар презерватив. Аги едва не попита: „Какво има вътре?“ Но се въздържа, защото Роджър със сигурност щеше да заяви, че портфейлът му е претъпкан с ценности.

— Трябва да си го взема — заяви той.

— Сигурен ли си? — попита Калвин.

— Вътре са ми парите, шофьорската книжка, кредитните карти, всичко.

— Ама старецът има пушка.

— А като изгрее слънцето, старецът ще намери портфейла ми, ще позвъни на шерифа, той пък ще се обади на шефа си и работата ни е спукана. Много си тъп, да знаеш.

— Поне не си губя портфейла.

— Прав е — каза Аги. — Той трябва да го вземе.