Мери Кларк - През цялата нощ

Крис присви очи. В лявото платно с висока скорост се движеше тъмна тойота. Той се престрои и се изравни с нея, после погледна вътре. Искаше му се да види сам мъж или мъж с малко момче. „Дай ми възможност да го открия, Господи“ — помоли се полицаят.

Без да включва сирената или лампата, Крис ускори и мина покрай другия автомобил. Успя да види вътре млада двойка. Мъжът прегръщаше с дясната си ръка момичето, доста опасно при заледен път. При други обстоятелства щеше да го спре.

Той настъпи газта. Пътят стана по-чист, движението по-спокойно. Но всички се движеха все по-бързо и все повече се приближаваха към Канада.

Радиостанцията му се включи.

— Полицай Макнали?

— Да.

— Тук е началникът на криминалния сектор на Полис Плаза №1 Бъд Фолни. Току-що пак разговарях с шефа ви. Върмонтската следа се оказа фалшива. Ленихън още не е открита. Разкажете ми за онази кафява тойота, която сте видели.

Тъй като началникът му не беше обърнал внимание на това, Крис разбра, че този Фолни наистина трябва да го е притиснал.

Той обясни, че ако е имала предвид автомобила точно пред него на опашката, Дидри е говорела за кафява тойота с нюйоркски регистрационен номер.

— И вие не си го спомняте.

— Не, господине. — И без да се замисли, прибави: — Но в него имаше нещо необичайно.

Наближаваше изход 42. Докато гледаше напред, една от колите се престрои в дясното платно.

— Мили Боже! — възкликна той.

— Какво има, полицай? — От Ню Йорк Бъд Фолни инстинктивно разбра, че става нещо.

— Това е — отвърна Крис. — Направил ми е впечатление не регистрационният номер, а стикерът. От него беше останало само едно парче с думата „наследството“. Господине, в момента съм след онази тойота и завивам в отбивката. Бихте ли проверили номера й?

— Не я изпускайте — изсумтя Бъд. — И не затваряйте радиостанцията.

Три минути по-късно телефонът в апартамент 8 С в „Стайвесънт“, Долен Манхатън, иззвъня. Едуард Хилсън отговори със сънен и разтревожен глас.

— Ало — каза той и усети, че жена му нервно стиска ръката му. — Какво? Моята кола ли? Към пет часа я паркирах зад ъгъла. Не, не съм я давал на никого. Да. Кафява тойота. Какво искате да кажете?

Бъд Фолни отново се свърза с Крис:

— Мисля, че го пипнахме, но, за Бога, не забравяйте, че е заплашил да убие детето, преди да го заловят! Затова бъдете внимателен.

На Майкъл ужасно му се спеше. Искаше му се само да се облегне на рамото на баба си и да затвори очи. Но още не можеше да го направи, не и докато не се убедеше, че Брайън е жив и здрав. Момчето се опита да потисна страха си. „Защо не ме е повикал, ако е видял жената да взима портфейла на мама? Можех да изтичам след нея и да му помогна, когато онзи човек го е хванал.“

Сега кардиналът стоеше пред олтара. Но когато музиката спря, вместо да започне месата, той каза:

— В тази нощ на радост и надежда…

Майкъл можеше да види телевизионните камери вдясно. Винаги си беше мислил, че е страхотно да те показват по телевизията, но си го бе представял при други обстоятелства. Тази нощ обаче изобщо не беше забавно.

Бе толкова ужасно да слуша как майка му умолява хората да им помогнат да открият Брайън.

— … в година, която донесе толкова много насилие на невинните…

Майкъл се напрегна. Кардиналът говореше за тях, за болния му баща и за изчезналия му брат.

— Майката, бабата и десетгодишният брат на Брайън Дорнън са тук заедно с нас. Нека се помолим доктор Томас Дорнън да оздравее и Брайън да бъде открит невредим.

Майкъл видя, че майка му и баба му плачат. Устните им се движеха и той разбра, че се молят. Неговата молитва беше съветът, който би дал на Брайън, ако го чуваше: „Бягай, Брайън, бягай!“

След като отби от магистралата, Джими изпита облекчение, въпреки предчувствието, че ще се случи нещо лошо.

Бензинът бе на свършване, но се страхуваше да спре на бензиностанция с хлапето. Пътуваше на юг по шосе №14. Десетина километра нататък то пресичаше шосе №20, което водеше към границата.

Тук нямаше толкова много автомобили, колкото по магистралата. Повечето хора и без това вече си бяха по домовете и спяха или се готвеха за коледната утрин. Нямаше вероятност някой да го търси насам. И все пак, помисли си, щеше да е най-добре да мине по някоя от улиците в Джънива и да намери паркинг или гора, където да спре, без да го забележат и да направи каквото трябваше.

На следващия десен завой хвърли поглед към огледалото и се вцепени. Стори му се, че е зърнал фарове, но след завоя вече не можеше да ги види.