Мери Кларк - През цялата нощ

— Не изключвам тази възможност. Но това е все едно да поставим бариера — за две минути ще стане задръстване и Сидънс може просто да се опита да отбие при първа възможност. Ако го направим, ще трябва да преградим и всички отбивки.

— Ами ако Сидънс се почувства хванат в капан… — поколеба се Морт Леви. — Той няма много здрави нерви. Кали Хънтър смята, че брат й е в състояние да убие Брайън и след това да се самоубие, за да не го заловят. Мисля, че тя знае какво говори.

— А ако беше имала смелостта да ни позвъни веднага, след като Джими е напуснал апартамента й заедно с онова момче, той нямаше да успее да се измъкне от Манхатън.

Двамата мъже се обърнаха. На прага стоеше Джак Шор. Той погледна към Бъд Фолни.

— Нова информация, господине. Преди двайсетина минути полицай Крис Макнали си купил хамбургер от заведението на „Макдоналдс“ на магистралата между Сиракюз, изход 39, и Уийдспорт, изход 40. Тогава не обърнал внимание, но продавачката, госпожица Дидри Ленихън споменала, че някакво хлапе носело медальон на Сейнт Кристофър.

— Къде е сега тази Ленихън? — изсумтя Бъд Фолни.

— Смяната й свършила в единайсет. Майка й казва, че щял да я вземе приятелят й. В момента се опитват да ги открият. Но ако Кали Хънтър ни беше позвънила по-рано, всичко това нямаше да се случи, щяхме да…

Бъд Фолни почти никога не повишаваше тон. Но напрежението го накара да извика:

— Млъквай, Джак! Престани да мърмориш. Направи нещо полезно. Накарай радиостанциите в онзи район да предадат молба до Дидри Ленихън да телефонира на майка си. Да кажат, че се налага спешно да се прибере вкъщи или нещо такова. И за Бога, не позволявай на никого да я свърже със Сидънс или детето. Ясно ли е?

От поста си край пътя Крис Макнали наблюдаваше колите, които минаваха покрай него. Снегът най-после беше спрял, но настилката продължаваше да е заледена. Така поне шофьорите внимаваха, помисли си той, макар че навярно всички се ядосваха от пълзенето с петдесетина километра в час. Откакто си бе купил хамбургер, глоби само един шофьор, някакъв перко със спортна кола.

Въпреки че внимателно наблюдаваше движението по магистралата, все още не можеше да откъсне мислите си от съобщението за изчезналото дете. Още в мига, в който получи информацията, че момченце е взето за заложник от избягал убиец на полицай, момченце, което носело медальон на Сейнт Кристофър, той телефонира в „Макдоналдс“ и поиска да разговаря с Дидри Ленихън. Макар да не й беше обърнал внимание, си спомняше, че тя му говореше тъкмо за такъв медальон и малко момче. Сега съжаляваше, че не беше в настроение да си побъбри с нея, особено след като му отговориха, че току-що си е тръгнала заедно с приятеля си.

Въпреки съмнителната стойност на информацията трябваше да доложи за вероятната следа на началника си, който я предаде на Полис Плаза №1. Там решиха, че си струва да я проверят, и помолиха местната радиостанция да излъчи молба до Дидри да телефонира в полицейското управление. Дори бяха получили от майка й описанието на автомобила на приятеля й, после откриха регистрационния му номер и го съобщиха на всички патрули.

Майката на Дидри им каза обаче, че за дъщеря й тази вечер навярно щяла да е специална, защото приятелят й загатнал, че за Коледа ще й подари годежен пръстен. Имаше голяма вероятност в момента да не са на път, а на някое малко по-романтично място.

Но дори Дидри да чуеше молбата по радиото и да телефонираше, какво би могла да им каже? Че е видяла дете, което носело медальон на Сейнт Кристофър ли? И без това вече го знаеха. Може би помнеше модела на колата? Дали бе обърнала внимание на регистрационния номер? Доколкото я познаваше, Дидри не бе особено наблюдателна и й правеха впечатление само нещата, които й се струваха очарователни. Не, нямаше голяма вероятност да им даде каквато и да е по-съществена информация.

Всичко това още повече ядосваше Крис. „Самият аз може би съм бил близо до онова хлапе — помисли си. — Може да съм чакал на опашката при «Макдоналдс» зад тях — защо не внимавах?“

Тези мисли го вбесяваха. „Моите деца сега са си у дома и спят. Онова момченце също би трябвало да е при семейството си.“ Като мислеше за разговора си с Дидри, Крис разбираше, че колата с детето може да е минала от там няколко минути или цял час преди тя да му разкаже за медальона. И все пак това беше единствената им следа и трябваше да се отнесат към нея сериозно.

Радиото му се включи. Търсеха го от централата.