Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

Свещеникът замълча. След това попита със сподавен гняв:

— Близките ти тук ли са погребани?

Непознатият кимна.

— От колко време не си стъпвал по тия места?

Младият мъж се замисли. След това отвърна безизразно:

— Около петнайсетина години…

Попът спря стъписан насред калдъръма.

— Петнайсет години! Много време е това, синко!

Непознатият не отговори. Стисна ръката на момчето и закрачи по нажежения камък.

— Много народ си отиде. Млади, стари, всеки по реда си. Някои по-рано, други се мъчиха дълго на тая земя. — Свещеникът спря и избърса потта от челото си.

— Къде ти е къщата? — попита той, прибирайки кърпата в джоба на расото.

— Няма да оставаме тук. Следобед се връщаме в града — отвърна някак припряно пришълецът.

— Бягате от тая земя като пропъдени. Нищо не ви интересува. Нито какво ще стане с имотите. Нито, че къщите пустеят. Нито, че нивите буренясват и градините линеят.

Попът закрачи отново напред.

— Защо не си стъпвал толкова дълго в селото? — попита малко троснато той.

— Така се случи… — отвърна неопределено младият мъж.

Попът поклати неодобрително глава.

— Родителите ти, и те ли са забегнали в града?

Непознатият облиза устни.

— Баща ми живя тук…

Поп Недялко спря и присви малките си безцветни очи.

— Я чакай! Ти да не си…? Дарко, ти ли си, бе, чедо? Защо не казваш? Не мога да те позная! Я виж какъв си станал! Един такъв важен, напет…

Дарко се засмя.

— Ти пък, отче, си си все същият.

Свещеникът размаха ръка.

— Мойта песен отдавна е изпята. Господ от милост ме държи на тая земя. Да гледам накъде върви светът и да не вярвам на очите си. Я виж ти, я виж ти! — зацъка с език свещеникът. — Блудният син се завърнал!

Дарко придърпа смутено детето към себе си.

— Закъсня, синко. Трябваше да дойдеш по-рано. Вече никого не можеш да намериш тук.

Двамата закрачиха безмълвно един до друг.

— Ходи ли до къщата? — попита след кратко мълчание свещеникът.

— Не съм.

— Какво чакаш? Да се срути съвсем ли? Баща ти ти остави всичко. Къща като палат, ниви, лозя, градини. Кой ще се грижи за толкова имот?

Дарко не отговори.

— Ще ти кажа и друго. — Свещеникът спря и измъкна кърпата от джоба. — Минаха толкова години, а още не мога да проумея как умен мъж като теб се хвана на оная въдица. Бива ли такова нещо! Да вярваш на разните там врели-некипели на някакъв чужденец!

Дарко също спря и се загледа в голия склон на планината отсреща.

— Ако не беше извършил оная глупост, да си тръгнеш, без да кажеш на никого нито дума, можеха да се избегнат много нещастия…

Попът се загледа в сухата пръст.

— Не ме разбирай погрешно! Не искам да те съдя. Но след като ти замина, баща ти се поболя. Беше силен човек, знаеш, мъж-канара, но бягството ти го сломи. Случи се и онова нещастие с майка ти…

Свещеникът пое дълбока глътка въздух.

— Лекарите твърдят, че починала в деня, в който ти дойде за последен път в селото. Никой не разбра защо пристигна Дафни. Дали искаше да прибере Роко? Или да навакса изгубеното време с тебе?

Старецът прокара кърпата по челото си.

— Мен ако питаш, дойде, за да остане при Гаврил. Обичаше я този човек като обезумял. А и ти си тръгна и изпусна възможността да я опознаеш…

Дарко подсмръкна.

— Срещнах я на площада. Говорихме…

Свещеникът трепна.

— Не ти ли каза защо е дошла?

Дарко поклати глава.

— Баща ти я намери три дни след това. Стояла на същото място, където я оставил в деня на заминаването ти. Поклащала се бавно в люлеещия се стол и се усмихвала едва забележимо. Поне така твърдеше Гаврил. Лекарите го увериха, че ако е потърсила помощ веднага, след като е получила удара, можело и да я спасят.

Дарко облиза пресъхналите си устни. Свещеникът продължи глухо:

— Гаврил се съсипа от терзания. Непрекъснато повтаряше, че е трябвало да отиде по-рано в къщата. Вярваше, че ако я беше навестил ден-два преди това, щеше да я намери жива.

Дарко захапа долната си устна.

— Ти с какво се занимаваш? — попита поп Недялко, навивайки ръкавите на расото.

— Лекар съм.

— Баща ти много се гордееше с тебе. Страдаше, че не идваш, но не го показваше. След като майка ти, лека й пръст, почина, Гаврил стана друг човек. И преди не беше кой знае колко общителен, но след това съвсем се затвори в себе си. В деня преди погребението на Дафни пристигна и онзи италианец, съпругът й. Искаше да я отведе. Щял да я погребе във фамилната гробница там, на брега на някакво езеро. В някакъв семеен параклис. Гаврил не искаше и да чуе. Хванаха се за гушите. Добре че нехранимайкото Роко вразуми баща си и онзи подви опашка и си замина.