Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

— Първата вечер…, когато го отведохме в квартирата й, се беше почерпил порядъчно.

— Едва ли му е за първи път.

— Напоследък Делийски непрекъснато се навърта около квартирата на Найла. Уплашихме се, че е надушил нещо. Затова с Найла решихме да го пратим в трета глуха. През една тъмна нощ разменихме Цанко Кибика с мъртвопияния Яначко. Така че, ако господин началникът реши да провери подозренията си, да намери в болничната стая Кречеталото. И да реши, че само си губи времето, като души наоколо.

Попът повдигна рамене.

— Началството разкри ли измамата?

Гаврил размаха нетърпеливо ръка.

— Герасим още не може да се съвземе след удара, който стовари върху главата му бай Делчо. — Той замълча. След това погледна свещеника в очите.

— Делийски не е проблемът…

— Кой тогава?

Гаврил се огледа неспокойно. След това се приведе към ухото на попа.

— Онази нощ…, когато отведохме Кречеталото в жилището на Найла, Яначко започнал да се мята и да бълнува. Найла се видяла в чудо. Толкова се изплашила, че за малко да го откара в болницата.

Поп Недялко следеше разказа на събеседника си с отворена уста.

— Та същата онази нощ — продължи Гаврил, — полунасън-полунаяве Яначко повтарял като луд, че Копача го изпратил да драсне клечката в колибата на кмета…

Гаврил млъкна и зачака думите да стигнат до съзнанието на събеседника му. Поп Недялко обаче прие новината без изблик на изненада.

— Не знам доколко човек трябва да вярва на пиянски брътвежи… — повдигна рамене той.

Герев преглътна. Така и така беше започнал, трябваше да доведе историята докрай.

— Доколкото Найла успяла да схване, кметът от години изнудвал Копача. Първият човек в селото настоявал иманярите да поделят жълтиците с него, след като ги изровят. Поискал, разбира се, лъвския пай. В противен случай се заканил, че ще натика Копача отново в затвора.

— Какво е търсил Копача в затвора?

— Явно има стари грехове. Кметът е изровил някои от тях и с това го е държал в ръцете си.

Поп Недялко се прекръсти.

— Накъде е тръгнал този свят? Потънал в мерзост и злини.

Гаврил облиза нервно пресъхналите си от жегата устни.

— Знам, че трябваше веднага да изтичам при Герасим и да му разкажа всичко. Пък той да му търси края. Не го направих, защото Яначко ми беше необходим. Присъствието му щеше да ми помогне да прикрия инцидента с Цанко. Не исках Роко отново да попада в лапите на ченгетата. Този път щяха да назначат обществен обвинител. И да го разпънат на позорния стълб, преди да е обелил и дума.

Свещеникът поклати глава.

— Не знам какво да ти кажа, синко. Наистина не знам. Цял живот служа на божиите закони. Човешките са ми напълно чужди…

Гаврил издърпа клона над главата си.

— Бях намислил перфектното наказание за Роко. Да служи на Кибика, докато му дойде умът в главата. Да слуша от сутрин до вечер несвързаните му приказки. Да изпълнява желанията му. Да търпи своеволията му.

Поп Недялко се загледа в обувките си.

— Лейтенантът е зло куче. Надуши ли нещо, няма да пусне малкия да си тръгне. Освен това, намрази до смърт жените. Особено след като си тръгна неговата. Така че ще направи всичко възможно, за да види Дафни да се влачи в калта.

Гаврил размаха напористо ръце.

— Последното нещо, което искам, е Дафни да страда…

— В такъв случай, постарай се чужденчето да си изкупи греха и го остави да си върви. Ако не ти се гази повече в тинята, забрави и за пиянските брътвежи на Кречеталото. Наказанието не идва от хората, синко. Идва от небето.

Гаврил въздъхна тежко.

— Не съм наясно дали селяните трябва да узнаят, че човекът, в чиито ръце са поверили съдбата си, е бил алчен властник и безскрупулен изнудвач. Нито дали утре Копача няма да изпрати отново някой екзекутор, за да разчисти сметките му.

Поп Недялко разтърка уморените си очи.

— Ще намина да изпием виното някой друг път…

Той набута кърпата под дрехата на врата.

— Постъпи така, както те просветли небето, синко — изрече свещеникът, поемайки надолу по тясната калдъръмена улица.

Гаврил остана загледан в прегърбената старческа фигура, която се отдалечи в потрепващата обедна мараня.

Влакът тръгваше след по-малко от четвърт час. Гаврил седеше на тясната дървена пейка и не откъсваше поглед от нажежените релси на коловоза.

— След два часа си в столицата. Полетът ти е в пет.

Събеседникът му кимна.

— Ще вземеш такси от гарата. Ето ти дребни. — Той бръкна в джоба на ризата и подаде банкнота на зяпащия празния перон Роко.