Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

Усети, че се задушава. Започна да разтрива трескаво ръцете й. Да повдига клепачите над очите й. Да притиска отчаяно главата й.

Трябваше да я накара да се събуди. Да се раздвижи. Да проговори. Не му бяха притрябвали обясненията й. Не искаше да чуе и дума. Искаше само да е жива. Там, на другия край на света, в двореца на езерото Гарда, с италианеца и неговия Роко.

Гаврил стисна малката й студена длан. В този миг напипа между пръстите й измачкан къс хартия. Изтръгна трескаво листа и се вторачи в написаното.

Изреченията се размазаха пред погледа му. Буквите изглеждаха неравни, криви и неразбрани.

Гаврил разтърка очи. Не можеше да схване смисъла. Не разбираше защо й бе хрумнало да му оставя бележка, след като след малко щеше да му каже всичко.

Хартията подскачаше в ръката му. Пръстите му трепереха. Той доближи листа до очите си и засрича:

— Ло-рен-цо не знае. Док-то-рът го у-бе-ди, че де-те-то е ро-де-но…

Сълзите напираха в очите му. Гаврил стисна листа и се вторачи в думите. След малко смисълът започна да достига до съзнанието му.

„Лоренцо не знае.

Докторът го убеди, че детето е родено преждевременно.

Единственото ми желание беше всички да сте щастливи.“

Смачка хартията и я захвърли на пода.

— Всички бяхме щастливи, Дафни. — Той стисна отново студените й длани. — Дари ми най-прекрасния син. Липсваше ни единствено ти. Но и без теб успяхме да открием малките радости в живота.

Изричаше думите задъхано, без да си поема дъх. Не биваше да й разрешава да страда. Не биваше да допуска терзанията да разяждат душата й.

Беше убеден, че го чува. Но иска да го накаже за непреклонността му. След малко щеше да се усмихне и да признае, че му е простила.

Гаврил се загледа в лицето й. Стори му се, че върху устните й затрептя усмивка.

Той стисна юмруци. Ноктите се забиха в дланта му. От гърлото му изригна нечовешки стон. Отпусна глава в скута й. Риданията му оглушиха смълчалата се къща. Ехото разнесе вика му над притихналата планина.

Поп Недялко се беше излегнал на припек под лозницата, когато слабите му старчески очи различиха два мътни силуета. Свещеникът се надигна и навлече расото. Когато фигурите приближиха, отецът се спусна да посрещне гостите.

— Какво те води насам, синко? — Попът огледа среден на ръст млад мъж, който стискаше ръката на слабичко русоляво момченце.

— Дойдохме да запалим свещ — обясни сухо непознатият. Беше здравеняк на не повече от тридесет и пет. Късоподстриган, с яки мускули на ръцете и огромни светли очи, които гледаха някак меланхолично.

— Добре сте направили, синко! — Поп Недялко поведе новодошлите към вътрешността на черквата.

— Ти как се казваш, момче? — обърна се той към малчугана, пристъпвайки внимателно върху стръмните каменни стъпала.

— Казва се Габриел — отвърна бащата, поставяйки едрата си длан върху главата на детето.

— Ходиш ли на училище?

— Тази година завърши първи клас.

— И как се справяш с уроците? — Свещеникът изгледа под вежди момчето, което се скри зад дрехата на баща си.

— Ти да не си онемял? — попита развеселено той. — Или някой тук, в селото, ти е взел страха?

Отецът се усмихна.

— Няма защо да се плашиш. Ние хора не ядем.

— Габриел не разбира български — обясни смутено бащата. Поп Недялко опули недовиждащите си очи от изненада.

— Такъв юнак, пък да не знае български! — зачуди се той. — Майка му и тя ли не говори езика?

— Тя говори. Но детето по цял ден е с чужди хора. Изкара две години в забавачката. След това в училище. Жената, която го отгледа, също е чужденка.

Поп Недялко въздъхна.

— Не ги разбирам тия модерни времена. Детето да не знае езика на родителите си! — Той запали кандилото и посочи към кутията със свещите.

— Роднини ли имаш тук? — попита свещеникът, намествайки везаната покривка под двата сребърни свещника.

Непознатият запали свещта и кимна.

— Ще отскочим до гробището — изрече той, отправяйки се към изхода. По всичко личеше, че не смята да се застоява дълго в храма.

— Чакай! Ще дойда с вас. Тъкмо да пораздвижа старите си кокали. — Поп Недялко заключи вратата на черквата и наведе превития си гръб, за да промуши тялото си през ниската дървена порта.

— След десетина минути сме там. — Той огледа от глава до пети непознатия. След това присви недовиждащите си очи.

— Тебе някъде съм те виждал. Май си идвал и друг път…

— Отдавна не съм идвал…

— Така е. Бягате от тая земя като прокудени. Забравяте откъде сте излезли. Децата ви идват тук като чужденци. Не знаят дори да говорят езика. Срамота е да не могат да разменят две думи със старците.