Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

— По-надолу пък е заровен Яначко Кречеталото. Удави се във вира над Гюверджийската чешма. Дали го бутна някой, дали се хвърли във водата пиян, никой не разбра…

Дарко присви очи.

— Найла още ли е в селото? — попита колебливо той. Старецът се изправи и се вторачи в лицето му.

— Найла остана до Гаврил до последния му час. След като баща ти си отиде, докторицата постоя около година и си замина. Чух, че се омъжила за някакъв военен. Тридесет години по-стар от нея.

Дарко се загледа в снимката върху плочата на Цанко.

— Делийски как я кара? Още ли гони сенки в тъмното?

— Не питай! Ляга и става с бутилката. Пенсионира се и по цял ден се чуди какво да прави. Не го свърта на едно място. Гълъбина, психоложката, знаеш я, наминава от време на време да му занесе храна и да сложи в ред къщата. Съседите разправят, че я гонел с викове. Тя обаче е упорита. Науми ли си нещо, не се отказва лесно.

Поп Недялко стигна до края на алеята.

— Ето тук са погребани родителите ти. — Той посочи дълъг гроб, ограден с бял мрамор. — Да заведеш детето да му покажеш къщата. Грехота е да не знае нищо за предците си. Да извадиш и старите албуми. Да види снимките.

Дарко се загледа в портретите върху плочата. Дафни беше красива. Точно както я помнеше от единствената им среща на площада.

Гаврил… изглеждаше различно. Остарял. С хлътнали бузи и увиснало, набраздено от бръчки лице. Изображението върху плочата нямаше нищо общо с човека, когото знаеше.

Поп Недялко излъска с ръкава стъклото върху снимките.

— Сигурно не си чул… Пък и откъде да чуеш? Толкова години не си стъпвал тук… Онзи италианец построи нов културен дом в центъра на селото. Може да си видял сградата на идване. Една такава бяла, лъскава, напета. Доведе архитекти чак от Италия. Висяха над главите на строителите, докато не сложиха и последната керемида върху покрива. — Свещеникът изтръска прахоляка от ръкава.

— Изгради го в памет на майка си и… на баща си.

Дарко трепна и се вгледа в поруменялото от слънцето лице на отеца.

— Значи, все пак е бил прав. Той е детето от снимките.

Поп Недялко размаха ръка.

— Италианчето няма нищо общо с детето от снимките. Избий си го веднъж завинаги от главата! Просто тогава ти наговори ония небивалици, за да те накара да извършиш нещо неразумно. А ти се хвана на приказките му като последен наивник. Постъпката ти нарани дълбоко баща ти. Мълчанието ти през всичките тези години го смаза.

Попът повдигна стъблото на малко оклюмало цвете.

— Както и да е. Всичко това са минали неща. Баща ти остави на теб всичко, което беше постигнал с толкова усилия и труд. До последно вярваше, че ще се върнеш. На Роко даде само снимките.

Дарко почувства, че съзнанието му се задръства от въпроси, на които никога няма да намери отговор.

— Италианчето идва тук почти всяко лято. Отсяда в къщата на майка си. Миналия път доведе и едно момиче. Високо, снажно, чернооко. Някъде вкъщи съм записал телефона на онзи Рочели. Ако искаш, мога да ти го дам.

— Не, благодаря — побърза да отблъсне предложението Дарко. Преди петнадесет години нахранимайкото Роко беше нахлул безцеремонно в живота му. От самото начало двамата изпитаха искрена неприязън един към друг. Тогава му беше трудно да проумее защо баща му влачи чужденеца в къщата им. Защо търпи своеволията му. Сега вече знаеше.

Дарко тръсна глава. Намрази натрапника от дъното на душата си, когато узна, че майка му е избрала да живее с него. С човек, който с нищо не го превъзхожда.

Дарко преглътна с усилие. Нямаше представа дали признанието, което се изплъзна от устата на поп Недялко, беше изречено съзнателно или неволно. Не знаеше дали изобщо трябва да вярва на твърденията на един старец с отслабнал ум и замъглени представи за миналото.

— Ние ще тръгваме — изрече малко припряно младият мъж.

— Чакай! Трябва да ти кажа и друго…

Свещеникът премлясна.

— Когато Роко пристигна за първи път в селото, баща ти нямаше представа, че… момчето е негов син. Научи го после, когато ти вече си беше тръгнал. Не знам как италианчето е узнало истината. Знам само, че старият Рочели и до ден-днешен е убеден, че синът му идва тук единствено за да уважи паметта на майка си.

Дарко облиза устни. Не можеше да е сигурен дали историята не е скалъпена в старческото съзнание на свещеника. Старите хора обичаха да си измислят разни неща и да карат останалите да вярват в тях.

Той усети потните пръсти на детето в здравата си длан.

— Да дойдете пак! — Свещеникът размаха ръка да ги изпроводи.