Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

Той надникна в съседното помещение. Завесите бяха спуснати, капаците на прозорците плътно затворени. Не е искала да остане на това място нито минута повече.

Герев се върна в салона и набута запушалката в гърлото на бутилката с недопито вино. Не се беше докоснала нито до храната, нито до виното.

Той приседна на ръба на твърдия диван. Съжаляваше единствено, че изпусна възможността да я попита как се чувства човек, който е изживял последните двадесет години от живота си в измама. Беше наясно, че и да получи отговор, в него няма да има капчица здрав смисъл.

Гаврил затвори очи и отпусна глава назад. В миг до слуха му долетя тихо равномерно поскърцване. Той проточи врат, за да разбере откъде идва звукът. Изправи се бавно и пристъпи безшумно. Доближи до балконската врата и надникна навън.

В първия миг помисли, че има халюцинация. Че след откритието на перона никога вече няма да знае кое е истина и кое илюзия. Той се взря в сцената, която се разкри пред очите му.

Кучето бе изплезило език и побутваше с лапа изкривената дъга на люлеещия се стол. Старото дърво се разклащаше и издаваше тих поскърцващ звук.

Гаврил преглътна с усилие. Изпита неистово желание да разтърка очи, за да се убеди, че не сънува. Върху стола седеше Дафни. Босите й стъпала докосваха разронената мозайка. Ръцете й висяха от двете страни на облегалките. Шапката с изкуствени цветя се поклащаше върху главата й.

Кучето лизна дланта й и натисна отново дървото с лапата си. Герев направи още една крачка. Застана зад гърба й, но не усети предишната ярост. Сви пръстите в юмрук, но не изпита желание да стисне гърлото й.

— Искам да знам само какво изпитва човек, когато си играе със съдбите на останалите… — Гласът му беше глух, но отчетлив.

— Защо си представяш, че можеш да се разпореждаш с живота на другите? — Гаврил прехапа устни и закрачи нервно из сумрачния салон. Не биваше да разрешава гневът да го напада. В главата му да избуяват убийствени мисли.

— Знаеш ли какво открих преди малко, Дафни? — Той опипа наболата брада. — Убеден съм, че знаеш. И все пак не е лошо да го чуеш и от мен.

Гаврил измъкна настървено тапата от бутилката и отпи от виното.

— Ти си най-голямата измамница на тази земя… — Той избърса устни с ръкава. — Какво си представяше? Че гнусните ти тайни вечно ще стоят на тъмно? Че никой никога няма да узнае?

Той се изсмя неприятно.

— Не си толкова глупава. Нито толкова наивна…

Кучето спря да люлее стола и Гаврил се заслуша в настъпилата тишина. Безразличието й го влудяваше. Молеше се само да овладее емоциите си и да не извърши нещо непоправимо.

— Прекрасно помня деня, в който си тръгна… Прогорял е съзнанието ми като зловещо клеймо. — Той посегна отново към бутилката. — Три дни преди Коледа… Най-тъжната дата в нашия живот.

Поклати глава и отпи разточителна глътка.

— Знаеш ли кога е роден твоят Роко, Дафни? Знаеш, разбира се…

Герев се изсмя.

— Красавецът Роко! Гордостта на фамилията Рочели! Безценният диамант в короната на Лоренцо Фортуна!

Той доближи и се приведе над главата й.

— Нали така наричат съпруга ти в онези снобски среди? Щастие, успех, богатство, всичко събрано в едно. В личността на Лоренцо Рочели. Поредният изигран в списъка на измамницата Дафни…

Гаврил размаха бутилката.

— Каква ирония! Цял живот да играеш с подменени карти. Да парадираш с нещо, което не е твое…

Той тропна шумно шишето върху масата. Кучето изскимтя и подви опашка. Герев се загледа в проядената от молците покривка.

— Мога да си представя какво е родило нестройното ти съзнание. Искала си да подариш на италианеца нещо, открадвайки го от друг. Дори си била убедена, че постъпваш справедливо. Остави ми неговия син. Защо пък да не му дариш моя?

Герев стисна глава между треперещите си длани.

— Не зная какво да правя с теб, Дафни. Наистина не зная.

Той се загледа в поклащащите се копринени рози върху покритата с тюл шапка. Спусна се напред, приведе едрото си тяло и разтърси раменете й.

— Разбираш ли какво си направила? Объркала си живота на толкова хора!

Дафни не помръдна. Гаврил отдръпна ръцете си. Приведе се над лицето й се вгледа в очите й.

Красивите й светли очи с точици от старо злато, го гледаха неподвижно. Главата й беше килната настрани. Гърдите й бяха хлътнали и бездиханни.

Гаврил настъпи кучето, което се бе сгушило в краката й. Изрита го грубо и песът изскимтя. Повдигна ръката й, но дланта падна безжизнена върху дървената облегалка на стола.