Дийн Кунц - Мистър Убийство

Възпитаник на Йейл! Всичките са една стока — нагли и самонадеяни копелета!

Клокър хвана с палеца и показалеца си една тлъста парникова ягода. Като я разгледа съвсем отблизо, сякаш си имаше свои изключително строги изисквания за каквато и да е храна и не би хапнал нищо, което да не отговаря на щателния му оглед, той каза:

— Ако Алфи е по петите на Мартин Стилуотър, тогава ние просто трябва да знаем къде е Стилуотър сега.

После постави цялата ягода, на големина колкото половин лимон, върху езика си и я глътна така, както жабата би глътнала муха.

— Снощи изпратихме човек, за да огледа къщата им — каза Уоксхил. — Сведенията говорят, че са се изнесли набързо. Чекмеджетата на някакво бюро са били издърпани, дрехите са били разхвърляни, няколко празни куфара са били оставени ей тъй след като са решили, че няма да ги използват. Ако се съди по обстановката, те няма да се върнат през следващите няколко дни, но за всеки случай ние наблюдаваме дома им.

— И вие нямате никакво понятие къде на майната си са? — каза Ослет наслаждавайки се на факта, че поставя Уоксхил в отбранителна позиция.

Напълно невъзмутим, Уоксхил каза:

— Не можем да кажем къде са, но…

— Ах!

— … но смятаме, че можем да предвидим къде ще отидат. Родителите на Стилуотър живеят в Мамът Лейкс. Той няма други роднини на Западния бряг и, освен ако няма някой по-близък приятел там, за когото да не сме разбрали, почти сигурно е, че Мартин Стилуотър ще се обади на майка си и баща си или дори направо ще отиде там.

— А родителите на жена му?

— Когато била на шестнайсет години, баща й застрелял майка й от упор в лицето, после убил и себе си.

— Интересно — каза Ослет, което за него означаваше, че жалките и евтини мелодрами в живота на средния човек винаги щяха да го изумяват.

— Наистина е интересно — съгласи се Уоксхил, имайки предвид може би нещо много по-различно от онова, което искаше да каже Ослет. — Пейджи се върнала вкъщи от училище и намерила труповете им. Няколко месеца била под опеката на една от лелите си. Обаче момичето не я харесало и подало молба в съда да бъде признато за пълнолетно.

— На шестнайсет години?

— Съдията е бил достатъчно впечатлен от нея, за да се произнесе в нейна полза. Рядко се случва, но все пак се случва.

— Сигурно е имала страхотен адвокат.

— Предполагам, че сте прав. Тя изучила всички подадени молби и съществуващи прецеденти и сама се представила в съда.

С всяка секунда положението ставаше все по-мрачно, дори Ослет да бе имал късмет и Мартин Стилуотър да бе взел надмощие над Алфи. А това означаваше, че писателят бе много по-завършен мъж от онзи мухльо, който бяха представили в списание „Пийпъл“. Сега излизаше, че и жена му притежава силен характер и воля повече от обикновеното, което пък означаваше, че тя също щеше да бъде достоен противник.

— За да накараме Стилуотър да се обади на своите родители — каза Ослет, — трябва да използваме връзките на Мрежата в средствата за масова информация. Нужно е да дадем голяма гласност на снощния инцидент в дома му и да бъде на първа страница във всички ежедневници.

— Ние го правим — каза Уоксхил с вбесяваща самоувереност, очертавайки сякаш с ръцете си невидимите заглавия. — Най-касовият автор на романи стреля по неизвестен похитител! Измама или истинска заплаха? Писателят и семейството му напуснали дома си! Бягство от убиеца или от щателната проверка на полицията? Все неща от този род. Когато Стилуотър си купи вестник или включи телевизора, той ще се обади веднага на родителите си, защото те ще са чули новината и ще бъдат силно обезпокоени.

— И сигурно подслушваме телефона им?

— Да. Включили сме подслушвателно устройство. Щом Стилуотър се обади, ние веднага ще разберем телефонния номер на мястото, където е отседнал.

— А ние какво да правим междувременно? — попита Ослет. — Просто да се мотаем тук, да отидем на маникюрист, да се тъпчем с ягоди, така ли?

При темпото, с което Клокър ядеше ягодите, запасите на хотела скоро щяха да привършат, а малко след това продукцията на всички парници в Калифорния и съседните щати също щеше да бъде изчерпана.

Уоксхил погледна златния си „Ролекс“.

Дру Ослет се опита да улови някакъв знак за показност и суетност в начина, по който Уоксхил погледна скъпия си часовник. Щеше да му бъде приятно да забележи и най-малката нотка, разкриваща един жалък позьор под лустрото на грацията и изискаността.

Обаче Уоксхил май хвърляше поглед към часовника си по същия начин, по който Ослет поглеждаше своя „Ролекс“: като че ли беше някой „Таймекс“, купен в „Кей-Март“.