Едгар Уолъс - Тайнственият убиец

Лонгвал кимна.

— Чух, че се говори упорито, че моята маймуна е направила опит да се вмъкне в къщата ви.

— Маймуна ли? — каза Лонгвал изненадан. — За пръв път чувам подобно нещо.

Старият човек казваше истината, тъй като никой не беше му разказвал нощното приключение. Грегори го изгледа подозрително.

— Наистина ли нищо не знаете? — попита той.

— Да не мислите, че лъжа, господине? — попита той. Ако мислите така, ето вратата. Макар че не ми е в нрава да бъда неучтив към гостите си, в този случай трябва да помоля да напуснете къщата ми.

— Добре, добре — каза сър Грегори нетърпеливо. — Не се сърдете. Аз дойдох по друга работа. Кажете не сте ли лекар?

Лонгвал го погледна изненадано.

— На младини бях лекар — каза той.

— Личи, че много не сте припечелили като такъв — каза Грегори и се озърна наоколо. — Обзалагам се, че нищо не е дошло от вашата практика.

— Вие се заблуждавате — каза Лонгвал спокойно. — Аз притежавам голямо богатство. Ако съм занемарил къщата си, това се дължи на обстоятелството, че имам слабост към развалините — една наистина неестествена слабост, признавам. А откъде знаете, че съм лекар?

— От един ваш слуга, който видял, когато сте превързали и наместили счупения крак на един файтонджия.

— От дълги години не съм практикувал — каза Лонгвал. — По-добре да не бях прекъсвал — прибави той замислено. — Медицината е хуманна наука…

— Разбира се — прекъсна го Пене. — Макар и да не упражнявате професията си, поне сте мълчалив стар господин, а аз точно това търся. У дома лежи тежко болно едно момиче, а аз не желая да си пъхат гагата в частните ми работи някой от онези млади любопитни лекари. Ще бъдете ли така любезен да прегледате болната?

Старият господин замислено кимна с глава.

— С най-голямо удоволствие — каза той. — Но, страхувам се, че медицината е напреднала, моите медицински познания не са вече достатъчни. Ваша слугиня ли е това момиче?

— Да, в известен смисъл — каза Грегори неохотно. — Кога можете да дойдете?

— Ще ви придружа веднага — каза Лонгвал сериозно и излезе от стаята. След малко се върна, облечен в дългата си сива дреха.

Баронът гледаше подигравателно облеклото му.

— Защо носите такива старомодни дрехи?

— За мен те са модерни — каза учтиво старият човек. — Днешното облекло е много прозаично и непривлекателно за мен. Всеки стар човек има свои особености и аз също, сър Грегори.

В същото време, когато Самсон Лонгвал придружаваше Грегори към Гриф Товер, Майк Бриксан се отзова в бюрото на Джек Хебуорд, който го беше повикал.

— Вярвам, че не се сърдите, задето ви повиках, — каза директорът. — Нали си спомняте, че правихме снимки в Гриф Товер?

Майк кимна.

— Разгледайте внимателно сцената и след това ми кажете, какво мислите.

Майк последва директора в помещението за прожекции.

— Фотографът, който проявява лентите ми показа негатива — обясняваше Джек, докато седяха в тъмната стая. Сега ще видим и позитива.

— В какво се състои работата? — попита Майк любопитно.

— Точно това искам да разбера — каза Джек, като поглади бялата си коса. — Вижте сам.

Апаратът светна, на екрана се показа бял квадрат. Чу се шум от опъване на лента и след това се появи Адела и нейният партньор Коноли. Първоначално Майк гледаше без интерес. Любовната сцена между двамата го отегчаваше. В дъното се издигаше голяма масивна стена на кулата. Майк се вгледа по-добре и съгледа едно малко прозорче, което по-рано не беше забелязал от вътрешната страна на двора.

— Този прозорец не съм виждал досега — каза той на директора.

— Моля, внимавайте сега! — каза Джек Хебуорд и докато още говореше на прозорчето се показа едно лице.

Първоначално то се виждаше неясно и замацано, но след това се очерта напълно ясно — красиво овално лице на младо момиче с тъмни очи. Косите стърчаха в безпорядък. С неизразим страх момичето вдигна ръка, сякаш даваше някому знак — навярно на Хебуорд, който режисираше сцената. Така си обясняваше директорът. Веднага след това обаче тайнственото лице наново изчезна. Навярно някой със сила го беше дръпнал от прозореца.

— Какво мислите? — попита Хебуорд.

Майк беше потънал в размишления.

— Изглежда, че нашият приятел Пене държи пленници в тъмната кула. Сигурно това е жената, чийто писък чух и за която той ми казваше, че му е слугиня. Но прозорчето ме учудва. От двора съвсем не се вижда. Стълбите от хола водят направо горе. Не е възможно момичето да е стояло на стълбата. Изглежда, че освен главната стълба, има и втора такава. Ще снимате ли отново?