Едгар Уолъс - Тайнственият убиец

— Извинете за въпроса, мис Лимингтон — каза Майк. — Носите ли със себе си друго облекло и бельо.

— Защо питате? — отвърна тя учудено. — Да, взела съм и други дрехи за всеки случай, например, ако завали дъжд.

— А сега друго. Загубила ли сте нещо в Гриф Товер?

— Липсват ръкавиците ми — каза тя бързо. — Намерихте ли ги?

— Не. Кога ги загубихте?

— Още в Гриф Товер забелязах, че ги няма. Помислих си… — тя внезапно млъкна. — Но това е глупаво.

— Какво помислихте? — попита той.

— По-добре да не казвам. Това е лично моя работа.

— Помислихте си, че сър Грегори ги е прибрал за спомен?

В полутъмнината той забеляза как тя се изчерви.

— Да, така помислих — каза тя смутено.

— А взели ли сте други вещи, които не са особено необходими?

— За какво, впрочем, говорите?

Тя го погледна подозрително. На Майк се стори, че тя го смята за пиян. В този момент обаче, на него не му беше възможно да й обясни своите разхвърляни въпроси.

— Сега всички в леглото! — каза Джек Хебуорд. — Вървете да спите. Мистер Фос е определил на всекиго стая. Утре сутринта в 4 часа сме пак на работа, ето защо всеки да гледа да спи колкото може повече. Фос означихте ли стаите?

— Да — каза драматургът. — Имената изписах на всяка врата. Мис Лимингтон, за вас отделих специална стая. Доволна ли сте?

— Може би — каза Хебуорд със съмнение. — Но тя не ще прекара кой знае колко време, та да се мъчи да привикне към обстановката.

Адела пожела лека нощ на детектива и отиде в стаята си. Последната беше твърде малка и миришеше на мухъл. Мебелировката беше скромна и се състоеше от легло, скрин с огледало, малка маса и стол.

Подът беше току-що измит. В средата на стаята беше постлан изтъркан квадратен килим.

Тя заключи вратата, изгаси свещта и се съблече в тъмнината. След това отиде до прозореца и отвори едното крило. С учудване тя забеляза, че в средата на едното стъкло е залепена кръгла бяла хартия. Най-напред тя помисли, да я отлепи, но после съобрази, че може би Хебуорд е наредил да бъде поставен този знак, необходим за снимките на следващата сутрин.

Адела легна, но не можа веднага да заспи. Мисълта й непрекъснато се връщаше към Майк Бриксан. Тя не знаеше какво да мисли: той беше красив човек, това трябваше да му се признае. Най-сетне тя се усмихна и заспа.

Едва беше преспала два часа, които й се сториха като една минута, и тя се събуди със страшна уплаха. Чувство на някаква опасност я разбуди. Тя се надигна в леглото, сърцето й лудо биеше. Страхливо, момичето се озърна в стаята. При бледната лунна светлина всеки ъгъл на стаята се виждаше. Никакво движение. Никой, освен нея, нямаше вътре. Не се ли е скрил някой зад вратата? Тя стана и леко натисна дръжката — вратата беше заключена. Прозорецът? Доколкото си спомняше той не беше много високо над земята. Тя отиде към него, за да затвори средното крило. Когато се канеше да затвори и другото, една дълга космата ръка се протегна в тъмнината и стисна китката на ръката й.

Тя не извика, тя стоеше вцепенена от ужас. Сърцето й замря, смъртен страх я обзе. Какво беше това, какво можеше да бъде? Тя събра всичката си смелост и погледна през прозореца — страшно животинско лице с две кръгли зелени искрящи очи я гледаше.

Мистериозното същество издаде птичеподобно леко цвъртене, сякаш й говореше. Тя се взря и видя белите му зъби, които ясно изпъкваха в тъмнината. Животното не я теглеше. С едната си ръка то здраво я държеше за китката, а с другата се придържаше за паравана, на който се беше покачило. То наново започна да издава звуци и затегли ръката й. Тя се опита да се измъкне, но напразно. Внезапно голям космат крак се прехвърли през прозореца и се показа и втора ръка, която покри лицето й и задави нейния вик. Но някой, въпреки това, го беше чул. Долу блесна искра и се разнесе оглушителен трясък от револверен изстрел. Куршумът свирна във въздуха и удари в стената. Изведнъж голямата маймуна пусна Адела, скочи на земята и изчезна. Почти в безсъзнание, момичето се строполи върху перваза на прозореца. Долу, от сянката на един храст се отдели сянка, и Адела позна своя нощен пазач — Майк Бриксан.

— Ранена ли сте? — попита той тихо.

Тя едва поклати глава, гласът й беше пресекнал.

— Улучих ли?

Като събра всичките си сили, тя се опита да говори.

— Не, струва ви се, че не — прошепна тя.

Майк запали електрическото си фенерче и освети земята.

— Не виждам никакви следи от кръв. Трудно беше да се улучи. Страхувах се да не ви нараня.