Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

— И за нищо не питаш.

Отворих уста, но не намерих какво да отвърна. Така беше: никога за нищо не я бях питал. Защо? Защо ли, по дяволите?

— Сега сам решавай на какво имаш право — каза Юкико. — Или по-скоро ние ще решаваме. Може би тъкмо това не ни достигаше. Струваше ни се, че заедно сме постигнали много, а всъщност не е така. При нас всичко вървеше прекалено гладко. Бяхме твърде щастливи. Не мислиш ли?

Кимнах.

Юкико постави ръце на гърдите си и ме погледна.

— Знаеш ли, някога и аз имах мечти, фантазии. Но после те изчезнаха. Още преди да те срещна. Аз ги убих. Убих ги и ги изхвърлих, както се изрязва и изхвърля ненужен вътрешен орган. Не знам дали постъпих правилно. Но тогава не можах да постъпя другояче… Понякога ми се присънва следното: някакъв човек идва при мен, носи нещо в ръцете си и казва: „Изгубили сте това“. И същото се повтаря отново и отново. Бях много щастлива с теб. Нищо не ми липсваше и от нищо не можех да се оплача. И все пак нещо непрекъснато ме преследва. Събуждам се посред нощ, плувнала в пот. Преследва ме онова, което съм изхвърлила, от което съм се отказала. Мислиш си, че само с теб се е случило това, но грешиш. Не си единственият, който е изхвърлил или изгубил нещо. Разбираш ли ме?

— Струва ми се, че да.

— Може би отново ще ми причиниш болка. Не знам как ще реагирам тогава. Обаче не е изключено следващия път аз да ти причиня болка. Никой нищо не може да обещае. Нито ти, нито аз. Но аз все още те обичам.

Притиснах я към себе си и погалих косите й.

— Юкико, хайде от утре да започнем всичко отначало. Сега е вече късно. Но с настъпването на новия ден можем да започнем.

Юкико внимателно ме погледна и рече:

— Ти така и за нищо не ме попита.

— От утре започвам нов живот. Какво ще кажеш?

— Мисля, че идеята е добра — отвърна тя. На устните й се мярна усмивка.

Юкико се върна в спалнята, аз останах да лежа на дивана и да гледам тавана. Най-обикновен таван, нищо особено. И въпреки това не можех да откъсна поглед от него. От време на време по него се плъзгаха отблясъци от автомобилните фарове. Вече не ме преследваха видения. Гърдите на Шимамото под пръстите ми, нейният глас, мирисът на кожата й — всичко това вече бе само блед спомен. Безизразното лице на Идзуми премина през съзнанието ми. Прозорецът на таксито, който ни отделяше един от друг. Затворих очи и се замислих за Юкико. Отново и отново си повтарях наум казаното от нея. Със затворени очи се вслушвах в тялото си. Като че ли нещо в мен се променяше. Трябваше да се промени.

Питах се дали ще имам сили да се грижа и занапред за Юкико и децата. Виденията, от които бяха изтъкани мечтите ми, вече нямаше да ми помогнат. Пустотата винаги и навсякъде си остава пустота. Някога дълго бях в тази пустота и се заставях да свикна с нея. И сега, най-накрая съм отново там, където бях в началото. Оказах се в същата пустота, с която трябваше да свикна. Сега е мой ред да внушавам мечти на другите, да будя нечии фантазии. Това трябва да правя. Тези мечти може да се окажат безсилни, но за да има изобщо някакъв смисъл животът ми, трябва да продължа да върша това, доколкото ми стигат силите… Може би.

Съмваше се и аз окончателно се отказах от опитите си да заспя. Наметнах си една жилетка над пижамата, отидох в кухнята и сварих кафе. Седнах край масата и се загледах в светлеещото небе. Отдавна не бях виждал сипването на зората. На хоризонта се показа ивица синева, която започна бавно да се разраства, както капка синьо мастило се разлива върху лист хартия. Тя бе най-тъмната от всички отсенки на този цвят в природата. Опрях лакти на масата и дълго съзерцавах тази гледка. Но още щом слънцето се показа над хоризонта, тази синева веднага бе погълната от обичайната светлина на настъпващия ден. Забелязах, че над гробището изплува самотно облаче — снежнобяло и с такива отчетливи очертания, че на него сякаш можеше да се пише. Започна новият ден. Какво ли щеше да ми донесе той?

Ще заведа дъщерите си на детска градина, после ще отида в плувния басейн. Както обикновено.

Спомних си плувния басейн, който посещавах като гимназист — тамошната миризма, отекването на гласовете в тавана. С мен се извършваше преобразяване, превръщах се в друг човек. Застанех ли пред огледалото, виждах, че тялото ми се променя пред очите ми. Нощем, в тишината, дори се чуваше как то расте. Преобразявах се, навлизах в ново, непознато ми досега пространство.

Седях до кухненската маса и не изпусках от поглед надвисналото над гробището единствено облаче. То не помръдваше, сякаш бе приковано с пирони към небето. Време беше да събудя дъщерите си. Утрото настъпи, вече трябваше да стават. Новият ден им бе необходим много повече, отколкото на мен. Ще отида в спалнята им, ще отметна завивките, ще докосна с ръце топлите им телца и ще кажа: „Хайде, милички, утрото настъпи“. Знаех, че трябва да направя това, ала изобщо не можех да се надигна от кухненската маса. Силите ми ме напуснаха, сякаш някой крадешком се бе промъкнал зад мен и безшумно бе изключил тялото ми от източника на енергия, който го захранваше. Опрях лакти на масата и закрих лицето си с ръце.