Харуки Мураками: На юг от границата, на запад от слънцето

— Не искам да те напусна — поклатих глава аз. — Може би нямам право да го казвам, но не искам да те напусна. Не знам какво ще стане с мен, ако се разделим. Не ми се ще отново да остана сам. По-добре да умра.

Тя протегна едната си ръка и като я постави на гърдите ми, погледна ме в очите и рече:

— Забрави за правата. Никой няма такива права.

Чувствах топлината на дланта й върху гърдите си и мислех за смъртта. Можеше да загинем с Шимамото на магистралата. И тогава тялото ми нямаше да го има. Щях да изчезна завинаги, като толкова много други неща. Но аз съм жив. И на гърдите ми е топлата ръка на Юкико.

— Много те обичам, Юкико. Обичам те от деня, в който те срещнах, и сега те обичам така. Животът ми без теб щеше да е непоносим. За всичко съм ти много благодарен. Но ти причиних толкова страдания. Защото съм егоист, един безнадежден, жалък тип. Наранявам съвсем безпричинно хората около мен. Но в крайна сметка вредя на себе си. Руша живота на другите и собствения си живот. Не защото така искам. Просто така се получава.

— Безспорно — промълви Юкико. Усмивката не бе изчезнала от устните й. — Ти наистина си егоист и безнадежден тип и да, наистина ме нараняваш.

Дълго я гледах. Думите й не звучаха като обвинение. В тях нямаше нито гняв, нито горчивина. Тя просто констатираше факт.

Бавно подбирах нужните ми думи.

— През целия си живот съм искал да стана друг човек. Винаги ме е теглило към нови места, искало ми се е да започна нов живот, да се променя. Правил съм много опити в тази посока. Мисля, че това е част от личностното ми израстване. Като се опитвах да стана друг, надявах се да се избавя от всичко, което съм бил дотогава. Не на шега вярвах, че мога да избягам от себе си, стига да се постарая. Но все не успявах. Каквото и да правех, където и да отидех, винаги си оставах същият. Не ми достигаше нещо — и сега не ми достига. Всичко около мен може да се променя, но аз си оставам все същият недодялан човек. Все същото, което ми липсва, ме измъчва с ненаситен глад, разпалва в мен неутолима жажда. Защото в известен смисъл тази липса съм самият аз. Заради теб сега съм готов да стана друг човек. Знам, че няма да е лесно, но ми се струва, че ако се постарая, ще успея да се променя. Но, честно казано, всичко може да се повтори, ако попадна отново в същата ситуация. Може пак да ти причиня болка. Нищо не мога да обещая. Това имах предвид, като ти казах, че нямам право. Просто не съм сигурен, че ще се преборя с тази сила в мен.

— И ти през цялото време си се опитвал да се избавиш от тази сила?

— Струва ми се, че да — отвърнах.

Ръката на Юкико все още бе на гърдите ми.

— Бедният!

Гласът й звучеше така, сякаш тя четеше нещо, написано с големи букви на стената. „Може би наистина е написано там“, помислих си.

— Не знам какво да кажа — рекох. — Знам, че не искам да те напусна. Но дали това е правилният отговор. Не знам. Дори не съм сигурен дали аз избирам какво да отговоря. Юкико, ти се измъчваш. Виждам го. Чувствам ръката ти. Но има нещо, което не може да се види, нито да се почувства. Назови го както искаш — усещания, вероятности… Те избликват отнякъде и се смесват вътре в мен. Те не са нещо, което мога да избера или на което да дам отговор.

Юкико дълго мълча. От време на време се чуваше бръмченето на преминаващи навън камиони. Погледнах през прозореца, но нищо не можах да видя. Пред мен се простираха единствено безименните пространство и време, съединяващи нощта и утрото.

— През последните няколко седмици си мислех, че ще умра — поде Юкико. — Не го казвам, за да те стресна. Просто това е факт. Неведнъж мислих за смъртта, толкова самотна и тъжна се чувствах. Изобщо не е трудно да умреш. Сякаш от стаята бавно изсмукваха въздуха, така желанието ми за живот постепенно ме напускаше. В такива минути отношението ти към смъртта не е чак толкова сериозно. Дори не помислях за децата. Почти не се питах какво ще стане с тях, ако умра. Дотам достигнах в самотата си. Ти навярно не си го разбрал. Какво чувствах, какво мислех, какво можех да сторя със себе си. Надали си се замислял сериозно за това.

Мълчах. Тя махна ръката си от гърдите ми и я постави на коленете си.

— Но не умрях, продължих да живея, защото си мислех, че ако поискаш да се върнеш при мен, ще мога да те приема. И въпросът не е кой какво право има, нито пък дали това е правилно, или не. Може да си безнадежден човек, безполезен човек. Може пак да ми причиниш болка. Но не това е важно. Ти нищо не разбираш.

— Да, навярно нищо не разбирам.