Харуки Мураками: На юг от границата, на запад от слънцето

Светна зелено и таксито потегли. Лицето на Идзуми остана безизразно докрай. Стоях като закован на мястото си и гледах как таксито изчезва в потока от автомобили.

Върнах се в колата си и се тръшнах на седалката. Трябваше да се махна оттам. Понечих да включа двигателя и тогава внезапно ми прилоша, едва не повърнах. Стиснах волана с двете си ръце и останах така около петнайсет минути. Под мишниците ми бе избила пот, цялото ми тяло вонеше. Това не бе тялото, което Шимамото докосваше нежно с устни и език, а тялото на мъж на средна възраст, излъчващо неприятна миризма.

След известно време дойде някакъв полицай и почука на прозореца. Отворих го.

— Спирането тук е забранено — рече той и огледа колата отвътре. — Преместете се другаде.

Кимнах и включих двигателя.

— Зле изглеждате. Лошо ли ви е? — попита полицаят.

Безмълвно поклатих глава и потеглих.

Няколко часа не можех да дойда на себе си. Чувствах се като изцеден, от мен бе останала една празна, куха обвивка. Спрях колата на гробище Аояма и дълго гледах небето през предното стъкло. Там ме чакаше Идзуми. Тя все ме чакаше. Някъде в града, на улицата, зад някое стъкло. Чакаше да се появя. Търсеше ме с поглед. Просто не бях забелязал това.

Няколко дни не можех да говоря, просто занемях. Щом отворех уста, думите изчезваха някъде, сякаш нищото, застинало върху устните на Идзуми, бе проникнало в мен и ги поглъщаше.

Ала след тази странна среща обкръжаващите ме образи на Шимамото започнаха постепенно да бледнеят и да се разпръсват. Светът отново възвръщаше цветовете си и аз се избавях от чувството, че съм безпомощен, че съм попаднал на Луната и съм изгубил почва под краката си. Смътно, сякаш разглеждах през стъкло промените, настъпили с някой друг, успявах да доловя моментните колебания в гравитацията, чувствах как тялото ми постепенно се освобождава от нещо, което бе прилепнало към него.

Нещо вътре в мен се бе откъснало и изчезнало. Беззвучно, рязко, завинаги.

Докато триото си почиваше, отидох при пианиста и го помолих да изключи от репертоара „Нещастните влюбени“.

— Отдавна я изпълняваш. Време е да я сменим с друга — казах му с възможно най-приветливата си усмивка.

Той ме погледна така, сякаш се опитваше да прецени доколко съм искрен. Бяхме приятели, понякога си пийвахме заедно и си приказвахме за това-онова.

— Не разбрах добре. Искаш да я изпълнявам по-рядко или изобщо да престана да я изпълнявам. Има разлика. Обясни ми, ако обичаш.

— Не искам да я изпълняваш.

— Не ти харесва изпълнението ми?

— А, не, не е там проблемът, ти си чудесен пианист.

— Значи мелодията ти е омръзнала?

— Може би — отвърнах аз.

— Малко като в „Казабланка“.

— Нещо такова.

След този разговор, щом ме видеше, пианистът понякога на шега изсвирваше няколко акорда от „As Time Goes By“ 10 10 Мелодията от филма „Казабланка“. — Б.пр. .

Нежеланието ми да слушам тази мелодия нямаше нищо общо със спомените ми за Шимамото. Не исках повече да я слушам, не защото тя ми напомняше за Шимамото. Просто вече не ме вълнуваше както преди. Не знам защо. В нея вече го нямаше онова… особеното, което докосна сърцето ми, когато я чух за пръв път преди много години. За мен тя вече не беше нищо повече от красива мелодия. И аз нямах намерение да оплаквам тези прекрасни останки от нея.

— За какво мислиш? — попита ме Юкико, след като влезе в стаята.

Беше два и половина след полунощ. Лежах на дивана и гледах тавана.

— За една пустиня — отвърнах.

— За пустиня ли? — Юкико седна до краката ми и ме погледна. — Каква пустиня?

— Обикновена. С пясъчни дюни и кактуси. Въобще там има най-различни живи твари.

— И аз ли съм част от тази пустиня? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах. — Всички живеем в нея. Но всъщност живее самата пустиня. Както във филма.

— Кой филм?

— „Живата пустиня“ на Дисни. Документален филм за пустинята. Не си ли го гледала в детството си?

— Не.

„Странно“, помислих си. Като ученици всички ни водеха на този филм. Впрочем Юкико бе с пет години по-млада от мен. Вероятно е била още малка, когато той излезе по екраните.

— Хайде да вземем видеокасета с него и да го гледаме заедно в неделя. Хубав е. Пустинните пейзажи са красиви, представени са различни животни и растения. И на децата ще бъде интересно.

Юкико ме погледна усмихната. Толкова отдавна не я бях виждал да се усмихва.

— Нали щеше да ме напускаш? — попита тя.

— Обичам те, Юкико.

— Възможно е, но аз те питам за друго. Смяташ ли да ме напуснеш, или не? Да или не? Не приемам други отговори.