Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

Нейните думи: „В мен няма средина. По средата няма нищо. А щом няма нищо, значи няма и среда“.

И моите: „Вече съм решил… Докато те нямаше, непрекъснато мислех за това. И реших“.

Спомнях си очите й, как ме гледаше, докато пътувахме към вилата, чувствах напрежението, което се четеше в погледа й и което сякаш пареше на бузата ми и сега. Не, това не бе обикновен поглед. Не ме напускаше усещането, че над нея витаеше призракът на смъртта. Тя наистина планираше да умре. Затова и бе заминала с мен за Хаконе — за да умрем заедно.

„И аз ще те приема целият. Разбираш ли какво значи това?“

Когато каза това, Шимамото искаше живота ми. Едва сега разбрах думите й.

Бях взел окончателното решение, тя също. Как не разбрах това веднага? Тя бе решила след бурната ни любовна нощ да ни убие и двамата — по пътя за Токио, докато се движим с висока скорост, да сграбчи кормилото на БМВ-то и да го завърти рязко. Навярно не й оставаше друг изход. Ала нещо я е възпряло и тя бе изчезнала, запазвайки тайната си.

Какво й се бе случило? Как бе изпаднала в такова отчаяние? И по-същественото — кой я бе докарал до него? И нима смъртта бе единственият възможен изход? Тези въпроси не ми даваха мира: губех се в догадки, разглеждах възможни варианти, ала нищичко не си изясних. Шимамото бе изчезнала заедно с тайната си. Този път без всякакви „може би“ и „след известно време“ — просто тихичко си бе отишла. Телата ни се бяха слели, но тя не бе пожелала да разтвори сърцето си пред мен.

„Хаджиме, има неща, които тръгнат ли в една посока, не могат да се върнат обратно“, навярно щеше да ми каже тя. Нощем лежах на дивана и чувах гласа й, всяка нейна дума: „Колко хубаво би било, ако можеше да стане, както ти казваш, да заминем някъде и да започнем живота си отново. За съжаление аз не мога да се откъсна от мястото, където съм. Това е физически невъзможно“.

После пред мен е друга Шимамото, тя отново е шестнайсетгодишно момиче — стои в някаква цветна градина край слънчогледи и срамежливо се усмихва. „Наистина не биваше да се срещаме. Знаех си, че така ще стане, още от самото начало. Но то бе по-силно от мен. Толкова ми се искаше да те видя, а когато те видях, не можех да не те заговоря. Ето ме, Хаджиме. Всичко, до което се докосна, накрая се разваля“.

Никога вече няма да я видя. Тя ще остане само в спомените ми. Тук бе, но вече я няма. Няма средина. Къде е сега нейното „може би“? Може би на юг от границата. Но не и на запад от слънцето.

Започнах всеки ден да преглеждам вестниците от първата до последната страница — търсех съобщения за жени самоубийци. Оказа се, че всекидневно се самоубиват много хора, но името й не беше сред техните имена. Не, тази красива трийсет и седем годишна жена с най-хубавата усмивка бе още жива. Просто си бе тръгнала от мен завинаги.

На пръв поглед в живота ми не бяха настъпили никакви промени. Всеки ден закарвах дъщерите си до детската градина и ги връщах обратно. По пътя пеехме детски песнички. Понякога пред вратите на детската градина срещах младата жена, която пристигаше с мерцедес 260 Е, и спирахме да си поприказваме. Тогава за кратко успявах да забравя всичко, поне за кратко. Говорехме на старите теми — с удоволствие разменяхме последните новини от живота в Аояма, приказвахме за натурални продукти, дрехи и прочее.

Нямаше съществени промени и по отношение на работата ми. Всяка вечер си слагах костюм и отивах в един от баровете си. Разговарях с редовните клиенти, изслушвах мненията и оплакванията на персонала, гледах да не забравям важни неща, като това да правя подаръци на служителите си за рождените им дни. Черпех посещаващите бара музиканти, дегустирах коктейлите, проверявах акордирано ли е пианото, следях с едно око дали някой от посетителите не се е напил и дали не пречи на другите. Възникнеше ли някакъв проблем, гледах веднага да го реша. Всичко вървеше гладко, но бях изгубил интереса си към работата, която толкова ме увличаше преди. За щастие никой не забелязваше това. Външно си бях същият. Може би дори станах по-приветлив, по-любезен и разговорлив отпреди. Но от мястото ми пред плота всичко ми се струваше напълно променено — ужасно плоско, монотонно, безцветно. Това вече не бе красив и изискан въздушен замък, а най-обикновена кръчма — маниерна, пуста и занемарена. Декорацията бе фалшива, създадена с единствената цел да накара пиячите да си дадат парите. Илюзиите, с които бе пълна главата ми, се разпръснаха от само себе си. И всичко това бе, защото Шимамото никога вече нямаше да дойде, да седне пред плота, да се усмихне и да си поръча коктейл.