Харуки Мураками: На юг от границата, на запад от слънцето

И вкъщи всичко си оставаше както по-рано. Обядвах в семеен кръг, в неделя ходех с дъщерите си на разходка или в зоопарка. Юкико, поне външно, се държеше с мен както преди. Ние общувахме, разговаряхме на всякакви теми. Живеехме като стари познати, оказали се под един покрив. Разбира се, имаше определени думи, които не изричахме, определени факти, които не признавахме. Но между нас нямаше напрежение, нито открита враждебност. Просто сега не се докосвахме. Спяхме отделно — аз в гостната на дивана, Юкико в спалнята. Външно нямаше други промени в семейния ни живот.

Понякога ми се струваше, че всичко това е само една игра. Не участвахме ли в някакъв абсурден спектакъл, в който всеки си имаше роля? И затова, макар и лишили се от нещо много важно, продължаваме да живеем както преди. Чувствах се отвратен от себе си. Юкико страдаше дълбоко. Животът й с мен вероятно бе тягостен и безсмислен за нея. Но не можех да отговоря на въпроса й. Разбира се, не исках да я напусна, но можех ли просто така да й кажа, че оставам? Не. Та нали бях възнамерявал да изоставя семейството си. Сега, когато Шимамото си бе отишла завинаги, нима можех да заживея както преди и да се правя, че нищо не се е случило? Животът не беше и нямаше как да бъде толкова просто нещо. При това Шимамото все така не ми излизаше от ума. Щом затворех очи, виждах съвсем ясно, като жив, лика й. Пред мен изплуваше цялото й тяло, всеки негов сантиметър, дланите ми помнеха кожата й, в ушите ми звучеше гласът й. Тези образи се бяха запечатали толкова дълбоко в съзнанието ми, че за мен бе немислимо след всичко това да се любя с Юкико.

Исках да бъда сам и понеже не знаех какво друго да измисля, започнах всяка сутрин да ходя в плувния басейн. Оттам отивах право в офиса си, седях там, гледах тавана и се изгубвах в мечти по Шимамото. Животът ми с Юкико бе пуст, не можех дори да й отговоря на въпроса какво ще правим по-нататък. Не можеше все така да продължава. Трябваше да се сложи край. Носех своите отговорности като човек, съпруг, баща. Ала тези видения не ме напускаха и аз нищо не можех да направя, бях като с вързани ръце и крака. Когато валеше дъжд, ставаше още по-зле, защото непрекъснато ми се струваше, че всеки момент вратата тихо ще се отвори и ще влезе Шимамото, донасяйки мирис на дъжд. Представях си усмивката й. Щом кажех нещо погрешно, тя се усмихваше и безмълвно поклащаше глава. Всичките ми думи губеха силата си и бавно се откъсваха от реалността, подобно на дъждовните капки, търкулващи се по стъклото на прозореца. В такива дъждовни нощи просто не можех да дишам. Дъждът изкривяваше времето и реалността.

Щом почувствах, че тези видения започват да замъгляват съзнанието ми, аз се приближавах до прозореца и дълго гледах навън. Струваше ми се, че пред себе си виждам пустиня без признаци на живот, в която съм изоставен. Въртящите се из главата ми образи лишаваха реалния свят от багрите му. Всичко, което виждаха очите ми, изглеждаше неистинско, пусто, еднообразно. Всеки предмет бе като покрит с пясък и с цвят на пясък. Спомних си думите на моя съученик, който ми разказа за Идзуми: „Всички живеем различно и умираме различно. А накрая остава само една пустиня“.

С настъпването на новата седмица се случиха няколко странни неща, сякаш се бяха притаили в очакване на удобния момент. В понеделник сутринта случайно си спомних за плика със стоте хиляди йени и реших да го отворя. Сякаш нещо ме подтикна да направя това. Преди няколко години бях поставил плика в едно чекмедже в писалището на офиса ми, във второто чекмедже от горе на долу, което се заключваше. Когато се нанесох в този офис, в същото чекмедже поставих още няколко ценни вещи. От време на време го отварях, за да се уверя, че всичко си е на мястото, и дори не докосвах плика. Обаче сега го нямаше. Чудно нещо. Бях напълно сигурен, че никъде не съм го местил. За всеки случай прерових и другите чекмеджета, ала не го открих.

Опитах се да си спомня кога го бях видял за последен път. Точната дата ми се губеше. Не бе много отдавна, но не беше и наскоро. Може би преди един-два месеца, най-много три.

Седнах почуден на стола и се загледах в чекмеджето. Може би някой се беше вмъкнал в стаята, бе отключил чекмеджето и бе задигнал плика. Малко бе вероятно, защото другите пари и ценности си бяха на мястото. Но не изключвах и това. А може и несъзнателно да съм изхвърлил плика и да съм забравил. Случват се и такива неща. „Какво пък, може и да е за добро — казах си. — Та нали и без това възнамерявах да се избавя от него. А така всичко се реши от само себе си“.