Не можех повече да остана сам в тази тясна стая, в обкръжението на тези живи видения, които ме подлудяваха. Излязох и заскитах безцелно из района. После отидох в джаз клуба и се избръснах в мъжката тоалетна. От сутринта не бях мил лицето си и от вчера не се бях преобличал. Никой в клуба не каза нищо, но забелязах, че хората от персонала ме поглеждат с недоумение. Не ми се връщаше вкъщи. Ако сега застанех пред Юкико, всичко щях да й призная — че обичам Шимамото, че прекарах с нея нощта, че се каня да зарежа дома си, децата, работата…
Разбира се, че трябваше да й кажа всичко, но не можех. Трудно ми беше да различа правилното от погрешното, да проумея какво става с мен. Затова и не отидох вкъщи, а в клуба и реших да чакам Шимамото, макар и прекрасно да знаех, че тя няма да дойде. Просто нищо друго не ми оставаше. Първо се отбих в другия бар, да проверя няма ли я там, после седнах пред плота в „Гнездото на червеношийката“ и останах там до затварянето на заведението. Размених две-три приказки с някои от редовните посетители, кимах в отговор, но мислите ми бяха другаде. Пред очите ми бе тялото на Шимамото. Представях си колко нежно ме приемаше то. И как тя извикваше името ми. Всеки път, когато телефонът звънеше, сърцето ми се разтуптяваше.
Барът затвори, посетителите се разотидоха, но аз останах. Пиех, но не можех да се напия. Всъщност колкото повече се наливах, толкова повече се проясняваше мисленето ми. Прибрах се към два часа. Юкико не спеше, чакаше ме да се върна. Не ми се спеше. Седнах сам край масата в кухнята и си налях уиски. Юкико дойде след малко и също взе една чаша.
— Пусни някаква музика — каза тя. Взех първата попаднала ми касета, поставих я в магнетофона и намалих звука, за да не се събудят децата. Седяхме един срещу друг, пиехме уиски и мълчахме.
— Имаш любовница, нали? — накрая попита Юкико и ме погледна в очите.
Кимнах. Думите й прозвучаха отчетливо и сериозно. Колко ли пъти си ги беше повтаряла наум, преди да ги изрече?
— Обичаш я и отношенията ви са сериозни?
— Да — издумах аз. — Сериозни са, но не е точно онова, което си мислиш.
— Откъде знаеш какво си мисля? Наистина ли смяташ, че знаеш какво може да си мисля?
Не отговорих. И Юкико мълчеше. Тихо звучеше музика — на Вивалди или Телеман. На единия от двамата.
— Надали знаеш какво си мисля — продължи тя. Говореше бавно, като отчетливо изговаряше всяка дума, сякаш обясняваше на дете. — Нямаш и бегла представа.
Като разбра, че не се каня да отговоря, тя взе чашата си и отпи глътка уиски. Бавно поклати глава.
— Не съм чак толкова глупава. Живея с тебе, спя с тебе. Разбрах, че от известно време има друга.
Гледах я и мълчах.
— Не те виня — продължи тя. — Обикнал си друга, нищо не може да се направи. Обичаш, когото обичаш. Не съм ти достатъчна. Знам го. Досега живяхме нормално, ти се отнасяше добре с мен. Бях много щастлива с теб. Може би все още ме обичаш, но вече всичко е ясно — не съм ти достатъчна. Рано или късно това щеше да се случи. Затова не те обвинявам, че си обикнал друга жена. Дори не ти се сърдя. Може би е странно, но е така. Изпитвам просто болка, много силна болка. Знаех, че ще боли, но не предполагах, че ще е толкова силно.
— Прости ми.
— Не е необходимо да искаш прошка. Ако желаеш да ме напуснеш, добре, не те задържам. Ще ме напуснеш ли?
— Не знам — отвърнах аз. — Бих искал да ти обясня…
— … какво е имало между вас ли?
— Да.
Юкико поклати глава.
— Не искам да слушам нищо за нея. Не ме карай да страдам още повече. Не ме интересуват вашите отношения, нито плановете ви. Нищо не искам да знам. Кажи ми само едно: ще ме напуснеш ли, или не? Нищо не ми трябва — нито къщата, нито парите, нищо. Ако искаш да вземеш децата, вземи ги. Да, сериозно ти говоря. Ако смяташ да ме напуснеш, само кажи. Само това искам да знам. Нищо друго не искам да чувам. Само „да“ или „не“.
— Не знам.
— Не знаеш дали искаш ме напуснеш?
— Не. Не знам дори дали мога да отговоря на въпроса ти?
— А кога ще разбереш?
Само поклатих глава.
— Тогава хубавичко си помисли — каза тя и въздъхна. — Аз ще почакам. Помисли си и реши.
От тази нощ насетне спях на дивана в гостната. Понякога децата се будеха нощем и ме питаха защо спя там. Обяснявах им, че съм започнал силно да хъркам и преча на майка им, затова сме решили да спим в отделни стаи. Тогава някоя от дъщерите ми се пъхваше под одеялото ми и се сгушваше до мен. Понякога от спалнята се чуваше плачът на Юкико.
В продължение на две седмици непрекъснато се връщах към спомените от нощта, която бях прекарал с Шимамото, и се опитвах да открия някакъв смисъл в случилото се. Или може би някакъв знак. Спомнях си как я прегръщах, топлината на тялото й, представях си ръцете й в ръкавите на бялата й рокля. Песните на Нат Кинг Коул. Огънят, който гореше в печката. Повтарях си всяка дума, изречена от нас в онази нощ.
Читать дальше