Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

— Все пак си мисля, че може би ще остана в аптеката. С този крак ще ми е трудно да си намеря друга работа.

Прекарахме заедно следобеда. Тя правеше дълги паузи, аз търпеливо я чаках да продължи. При всеки мой въпрос страните й поруменяваха. Но с нея не ми беше скучно, не се чувствах неловко. Дори бих казал, че разговорът беше приятен — нещо, което по онова време не ми се случваше често. След срещата ни в кафенето ме обзе носталгия. Започна да ми се струва, че отдавна познавам това момиче.

Не че бях очарован от нея. Беше мила и с нея ми бе хубаво. Симпатична, с добър характер, както я бе описал колегата ми. Но ако сложех настрана всичко това и се запитах има ли в нея нещо, от което сърцето ми да се разтупти силно, отговорът щеше да е отрицателен.

Да, у нея го нямаше, но не и у Шимамото. Седях и слушах момичето и не преставах да си мисля за Шимамото. Знаех, че не е редно, но нищо не можех да направя. Толкова години бяха минали, а при мисълта за нея ме обземаше такова трескаво вълнение, че някъде в гърдите ми сякаш се отваряше тайна вратичка. Ала докато крачех в парк Хибия с тази мила, накуцваща девойка, не чувствах същото, а само известна симпатия и кротка нежност.

Домът й, където беше и аптеката, бе в Кобината 2 2 Район на Токио. — Б.пр. . Върнахме се с автобус. Седяхме рамо до рамо. По време на пътуването тя не промълви нито дума.

След няколко дена колегата се отби при мен и каза, че тя като че ли много ме харесала.

— Защо през следващите почивни дни не отидем някъде четиримата? — предложи той.

Измислих някакво извинение и отказах. Не защото не исках да я виждам повече. Всъщност нямах нищо против да се срещнем пак и да си продължим разговора. При други обстоятелства можехме да станем добри приятели. Но се случи така, че се запознахме на двойна среща, а главната цел на подобни срещи е да си намериш партньор. Ако след това пак се видехме, значи в известен смисъл поемахме определена отговорност. Никак не ми се искаше да я наранявам. Затова не ми оставаше друго, освен да откажа.

Никога повече не я видях.

Няколко години по-късно имах още една много странна среща и отново с накуцваща жена. Този случай беше толкова невероятен, че и досега не мога да си го обясня. Тогава бях на двайсет и осем години.

Намирах се в Шибуя 3 3 Един от най-оживените райони на Токио. — Б.пр. , вървях сам сред множеството, обзето от новогодишно оживление, когато забелязах една жена, която влачеше крака си досущ като Шимамото. Беше с дълго червено палто и с черна лачена чанта под мишница. На лявата си китка носеше сребърен часовник-гривна. „Все скъпи вещи“, помислих си. Вървях от другата страна на улицата, но щом я зърнах, побързах да премина отсреща и тръгнах след нея. Проправях си с мъка път през гъстата навалица, недоумявайки откъде са се взели тук толкова много хора. Жената не можеше да върви бързо заради крака си и скоро я настигнах. Походката й бе като на Шимамото — влачеше досущ като нея левия си крак и леко го кривеше. Не можех да откъсна поглед от краката в чорапи и от елегантните извивки, които те описваха. „Такава елегантност се постига след дълги години упорити тренировки“, помислих си.

Дълго я следвах от разстояние. Не бе лесно да вървя в крак с нея, тоест да не се движа с темпото на човешкия поток около нас. Често спирах за малко пред витрините или се правех, че ровя из джобовете си. Тя бе с черни кожени ръкавици и носеше червен плик от супермаркет. Въпреки мрачния зимен ден носеше големи слънчеви очила. Отзад виждах само красивите й, идеално сресани коси, които стигаха до раменете, а върховете им бяха изящно завити навън, и гърба й, скрит под мекото топло палто. Разбира се, исках час по-скоро да разбера дали това е Шимамото. Нямаше да ми е трудно — достатъчно бе да мина пред нея и да погледна лицето й. Но ако беше Шимамото, какво щях да й кажа и как трябваше да постъпя? Може би вече ме беше забравила. Трябваше ми време, за да обмисля добре всичко. И за да се проясни разсъдъкът ми, няколко пъти си поех дълбоко дъх.

Дълго вървях подире й, като гледах да не я настигна. Тя нито веднъж не спря, не се обърна и почти не се оглеждаше настрани. Сякаш трябваше да отиде някъде и бе решила да стигне там колкото се може по-скоро. Вървеше с вдигната глава и изправен гръб, досущ като Шимамото. Ако човек я гледаше от кръста нагоре, в никакъв случай не би се досетил, че накуцва. Просто вървеше по-бавно от другите. Колкото по-дълго я наблюдавах, толкова повече ми заприличваше на Шимамото. Ако не беше самата тя, значи беше нейна двойничка.