Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

Жената вдигна ръка и махна на едно такси. То се приближи до тротоара и спря. „Трябва да я повикам, помислих си. Сега ще се качи в таксито и край“. Но щом пристъпих напред, някой ме стисна за лакътя — толкова силно, че едва не изохках. Не че ме заболя, но беше толкова внезапно, че дъхът ми секна. Обърнах се и видях пред себе си вторачен в лицето ми мъж на средна възраст.

Той бе с около пет сантиметра по-нисък от мен, но беше набит. Наглед бе на около четирийсет и пет години. Беше в скъпо тъмносиво палто и кашмирен шал около врата. Косата му беше сресана прилежно на път. Носеше скъпи очила с рамки от костенурка. Имаше великолепен тен, личеше си, че е спортсмен. „Вероятно кара ски, помислих си. Или е тенисист?“ Бащата на Идзуми обичаше тениса и имаше същия загар. Този човек изглеждаше като преуспяващ администратор или висш държавен служител. Личеше си по очите му. Имаше поглед на човек, свикнал да раздава заповеди.

— Имате ли нещо против да изпием по кафе? — попита тихо той.

Проследих с поглед непознатата. Докато се качваше в таксито, тя погледна над слънчевите си очила към нас. А може и така да ми се стори. Вратата на таксито се затръшна и тя изчезна от погледа ми, като ме остави насаме с този кой знае откъде взел се човек.

— Няма да ви загубя много време — рече мъжът с равен глас. Не беше нито ядосан, нито превъзбуден. При това продължаваше да стиска лакътя ми с такова изражение, сякаш придържаше врата, за да влезе някой. — Да изпием по едно кафе и да си поговорим.

Разбира се, можех да си тръгна с думите: „Не искам кафе, нямам за какво да си говоря с вас. Не ви познавам и освен това бързам, извинете“. Обаче не казах нищо, просто го гледах и мълчах. После кимнах и постъпих както той искаше — върнах се в кафенето, откъдето току-що бях излязъл. В желязната му хватка почувствах някаква странна непоколебима сила и може би се поизплаших. Той стискаше ръката ми като робот — без да отслабва или усилва напрежението. Ако се бях отказал от предложението му, кой знае какво можеше да ми стори. Не смеех дори да си представя.

Но освен от уплаха, бях обзет и от известно любопитство. Щеше ми се да узная за какво искаше да разговаря с мен. Може би така щях да успея да разбера нещо за непознатата жена. Сега, когато тя вече беше изчезнала, този човек бе единственото звено, което ме свързваше с нея. И освен това той едва ли се канеше да ме бие в кафенето.

Седнахме един срещу друг на една маса и не обелихме дума, докато не дойде сервитьорката. Той поръча две кафета.

— Ще ми кажеш ли защо я преследваш? — попита ме вежливо.

Не отговорих.

— Още в Шибуя тръгна след нея — продължи мъжът, като не откъсваше от мен безизразния си поглед. — Толкова дълго я шпионираше, че всеки би забелязал.

Аз мълчах. Явно тя бе разбрала, че вървя след нея, бе влязла в кафенето и бе повикала този тип по телефона.

— Като не искаш да говориш, недей. Знам всичко и без твоите обяснения. — Той говореше все така учтиво и спокойно, но може би вътрешно вече кипеше. — Двамата с теб ще се разберем. Не се шегувам. Наумя ли си нещо, правя го, повярвай ми.

Той млъкна, но не отмести поглед от мен, сякаш искаше да ми даде да разбера, че не се нуждае от никакви обяснения, тъй като владее ситуацията. Аз продължавах да мълча.

— Е, добре, днес няма да правим сцени. Не обичам скандалите. Нали разбираш? Но само този път. — Като каза това, той вдигна дясната си ръка, пъхна я в джоба на палтото си и извади оттам бял плик. Лявата му ръка остана да лежи неподвижно на масата. Пликът беше най-обикновен, с такива пликове е пълно във всяко деловодство. — Вземи това и мълчи. Знам, че тази работа не е твоя идея. Друг те е помолил. Затова искам да уредя всичко мирно и тихо, без излишни приказки. Днес не ти се е случило нищо особено и не си ме виждал. Схвана ли? Ако разбера, че си се раздрънкал, бъди сигурен, че ще те намеря. И през ум да не ти минава да я преследваш пак, чу ли? Нека да се разделим с добро. Разбрахме ли се?

С тези думи мъжът постави плика пред мен и стана. Плати сметката на касата и излезе с големи крачки от кафенето. Не помръдвах от мястото си, толкова бях смаян. Взех оставения на масата плик и го отворих. Вътре имаше десет банкноти от по десет хиляди йени. Съвсем нови, шумящи. Устата ми беше пресъхнала. Пъхнах плика в джоба на палтото си и излязох на улицата. Огледах се и след като се убедих, че този тип не се вижда никъде, повиках такси и се върнах в Шибуя, където бе началото на тази история.

Все още пазя плика със стоте хиляди йени. Сложих го в едно чекмедже на бюрото си и повече не го отворих. Нощем, когато не мога да заспя, понякога виждам лицето на онзи човек. То изплува съвсем ясно пред мен, като лоша поличба. Кой бе той, по дяволите? А жената — беше ли Шимамото?