Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

Жената премина през тълпата пред гара Шибуя и се отправи в посока към Аояма. Пътят стана стръмен и тя още повече забави крачка. Вече беше изминала доста голямо разстояние. Запитах се защо ли не е взела такси. Такова продължително вървене би било уморително дори за човек със здрави крака. Но тя не преставаше да крачи напред, влачейки крак, а пък аз продължавах да я следвам на дискретно разстояние. Все така не спираше, не се оглеждаше, нито една витрина не привлече вниманието й. Няколко пъти прехвърли плика и чантичката от едната в другата си ръка и продължи пътя си.

Накрая непознатата свърна от претъпканата с народ главна улица в някаква пресечка. Изглежда, добре познаваше района. На няколко крачки от оживената търговска улица започваше тих жилищен квартал. Хората понамаляха и трябваше да съм още по-внимателен, за да не забележи, че вървя по петите й.

Следвах я около четирийсет минути по страничната уличка, после свихме зад няколко завоя и отново се намерихме на оживения „Аояма-дори“ 4 4 Булевард в централната част на Токио. — Б.пр. . Но този път тя не се сля с потока от пешеходци, а без всякакво колебание, сякаш решила всичко предварително, се отправи към неголямо кафене. Повъртях се десетина минути наоколо и влязох след нея.

Потърсих я с поглед. Тя седеше с гръб към вратата. Не си бе свалила връхната дреха, макар че вътре беше задушно. Нямаше как да не забележа шикозното й червено палто. Седнах на най-отдалечената от входа маса и поръчах кафе. Взех един вестник, който лежеше там, и се престорих, че чета. На масата пред жената имаше чашка с кафе, но докато я наблюдавах скришом, тя дори не я докосна. Само веднъж извади цигара от чантичката си и я запали със златна запалка, а през останалото време просто седеше и гледаше през прозореца. Като че ли си почиваше или се беше замислила за нещо важно. Отпивах от кафето и отново и отново препрочитах една и съща статия.

Вече беше минало доста време, когато непознатата неочаквано стана и тръгна право към мен. Беше много внезапно. Сърцето ми сякаш спря да бие. Но тя мина покрай моята маса и се отправи към телефона. Пусна няколко монети и набра номер.

Телефонът не беше далеч от мястото ми, но от шумните разговори наоколо и коледните песни, гърмящи от тонколоните, не можах да разбера какво говори. Тя се задържа дълго там. Недокоснатото й кафе изстиваше на масата, а слънчевите очила закриваха половината й лице. Когато се връщаше обратно, видях лицето й, но така и не разбрах дали е Шимамото. Беше силно гримирана. Веждите й бяха изписани с молив, а тънките й, очертани с ярко червило, устни бяха стиснати плътно. В лице като че имаше смътна прилика с момичето, което познавах някога, но ако някой ми кажеше, че това не е тя, бих му повярвал. Все пак, когато видях Шимамото за последен път и двамата бяхме дванайсетгодишни, а оттогава бяха минали повече от петнайсет години. Сигурен бях само в едно: пред мен бе една много привлекателна, облечена в скъпи дрехи жена, на не повече от трийсет години. И накуцваща.

Бях плувнал в пот. Ризата ми лепнеше. Свалих си палтото и поръчах още едно кафе. Какъв вятър ме беше довял тук? Бях изгубил ръкавиците си и отидох в Шибуя да си купя нови. Но щом зърнах тази жена, се втурнах след нея като смахнат. Какво пречеше да се приближа и да попитам открито: „Извинете, вие случайно не се ли казвате Шимамото?“ И всичко щеше да се изясни. Но вместо това се бях помъкнал подире й. Бях пропуснал момента, а сега вече беше късно да я питам.

След телефонния разговор, тя веднага се върна на мястото си. И пак седна с гръб към мен и се загледа през прозореца. Дойде сервитьорката и я попита дали може да отнесе изстиналото кафе. Не чух думите й, но по всичко личеше, че зададе тъкмо този въпрос. Жената се обърна, кимна и като че ли поръча още едно кафе. Но когато й го донесоха, тя пак не го докосна. Аз продължавах да се правя, че чета вестник. От време на време непознатата поглеждаше сребърния си часовник — явно чакаше някого. „Това може би е последният ми шанс“, казах си. Ако сега се появи някой, така и няма да поговоря с нея, но кой знае защо не можех да се помръдна от стола си. „Не, моментът не е подходящ, няма защо да бързам“.

Изминаха петнайсетина минути. Жената не откъсваше поглед от прозореца. Неочаквано взе чантичката и плика от супермаркета и безшумно стана. Навярно й беше омръзнало да чака. А може и никого да не чакаше. Проследих я с поглед до касата, където тя плати сметката си и после излезе от кафенето. Бързо станах, също платих и се втурнах след нея. Червеното й палто се мярна навън. Последвах я, проправяйки си път през множеството.