Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

След като постъпих в университета и се преместих в друг град, аз отново се опитах да намеря себе си, да започна нов живот. Надявах се, че така ще поправя допуснатите грешки. Отначало ми се струваше, че ще се получи, но каквото и да правех, където и да отидех, винаги си оставах същия. Повтарях едни и същи грешки, наранявах други хора, а и себе си.

Когато прехвърлих двайсет години, изведнъж си помислих следното: „Нима от мен няма да излезе нищо? Нима съм пропуснал завинаги възможността да стана свестен човек? Грешките, които правех, са може би част от моята същност, може би са заложени в гените ми“. От тези мисли ми става много тежко.

Нямам какво толкова да кажа за четирите години в университета.

В първи курс участвах в няколко студентски демонстрации, дори се бих с полицията. Стачкувах, когато имаше стачки, присъствах на политическите събрания, запознах се с интересни хора. Но политиката не ми беше по сърце. Винаги когато крачех заедно с другите демонстранти, хванати за ръце, се чувствах не на място. Хвърлях камъни по полицаите и си казвах: „Не, това не може да съм аз“. Това ли исках наистина? Стадното чувство не ме завладяваше. Духът на уличното насилие, категоричните лозунги постепенно губеха привлекателността си и аз започнах да си спомням с носталгия дните, прекарани с Идзуми. Но миналото не можеше да се върне. Вече се бях простил с него.

От друга страна, не ми беше и интересно онова, което изучавах. Повечето лекции бяха пълна скука. Почти не ги посещавах — гледах да поработвам тук-там, за да се издържам. Благодарение само на късмета си успях да издържа четири години в университета и да завърша. В трети курс си намерих приятелка, живяхме заедно половин година и после скъсахме. Нямах и смътна представа какво все пак искам от живота.

По едно време забелязах, че сезонът на политиката е отминал. Подобно на флаг, увиснал на пилона в безветрен ден, гигантските вълни, люшкали обществото, бяха утихнали и погълнати от едно безцветно, досадно, прозаично съществуване.

След като се дипломирах, един приятел ми помогна да си намеря работа като редактор в издателство за учебници. Подстригах се късо, лъснах си обувките и си купих костюм. Издателството не беше кой знае какво, но през тази година нямаше много работа за специалисти по литература. С моя успех от следването и при липсата на връзки трябваше да съм доволен от предложената ми работа.

Както и очаквах, тя скоро ми дотегна. Самото място не беше лошо, но редактирането на учебници не ми доставяше никакво удоволствие. Половин година работех неуморно, като се надявах да свикна. Когато човек отдава всичките си сили, все ще постигне някакъв резултат. Но накрая се предадох — както и да го усуквах, тази работа просто не беше за мен. Напълно се отчаях. Имах чувството, че животът ми е свършил. Така ли щях и занапред да седя по цял ден над тези скучни учебници, а месеците да се изнизват един след друг? До пенсия имах още цели трийсет и три години — чети коректурите, брой редовете, проверявай правописа. Щях да се оженя за някое порядъчно момиче, да ни се родят деца. Щях да чакам премиите, които се даваха два пъти годишно — единствената радост в еднообразното съществуване. Спомнях си какво ми бе казала Идзуми веднъж: „От теб ще излезе забележителен човек, когато пораснеш. Знам го. Ти си чудесно момче“. С болка и срам си спомнях тези думи. Ех, Идзуми… В мен няма нищо забележително. Сега вече знаеш това. Какво да се прави? Всички грешим.

Вършех като робот ежедневната си работа в издателството и прекарвах свободното си време в четене или слушане на музика. Стигнах до извода, че трудът е само едно досадно задължение и реших, след като го изпълня, да използвам останалото време за себе си, да се забавлявам. Не ходех с другите сътрудници да се черпя след работа. Не защото бях саможивец. Просто не исках да завързвам лични отношения с колегите си извън работното място. Смятах, че свободното ми време си е само мое.

Така неусетно изтекоха четири-пет години. През това време смених няколко „приятелки“, но с нито една нямах продължителна връзка. Срещах се с някоя месец-два и после започвах да си мисля: „Не, не е това, което търся“. В тези жени не можех да открия нещото, което очакваше само мен. Спах с някои от тях, но без особени чувства. Смятам това време за третия етап от живота си — дванайсетте години от постъпването в университета до деня, в който станах на трийсет. Години на разочарование, самота и мълчание. Студени години, през които чувствата ми умираха в мен.