Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

Идзуми извади носна кърпа от джоба на палтото си и изтри сълзите си. Дори не бях забелязал, че плаче. Не знаех какво да кажа и я чаках да продължи.

— Предпочиташ да обмисляш и да решаваш всичко сам и не обичаш някой да си пъха носа в твоите работи. Може би защото си единствено дете. Свикнал си да мислиш и да действаш сам. Струва ти се, че ако за теб нещо е правилно, значи наистина е така — говореше Идзуми и поклащаше глава. — Понякога това ме плаши. Чувствам се изоставена и забравена.

Единствено дете. Отдавна не бях чувал тези думи, които звучаха толкова обидно, когато бях в по-долните класове. Но Идзуми влагаше в тях съвсем друг смисъл. Като казваше „единствено дете“, тя имаше предвид не разглезено, капризно момченце, а моето его, затворено в собствения си свят и нежелаещо да го напусне. Тя не ме упрекваше. Просто при мисълта за това я бе обзела тъга.

— Знаеш ли колко ми беше хубаво и на мен, когато се прегръщахме — каза Идзуми на сбогуване. — Дори си помислих: „Кой знае, може би всичко между нас ще е наред“. Но в живота като че ли не е толкова лесно.

По пътя от гарата до вкъщи премислях думите й. Да, тя общо взето беше права. Наистина нямах навик да говоря за себе си открито. Идзуми си беше разкрила душата пред мен, но аз не можех да й отвърна със същото. Нещо ме възпираше, при все че наистина я харесвах.

Хиляди пъти бях вървял по този път от гарата до вкъщи, но сега градът ми се струваше съвършено чужд. Не можех да се отърся от представата за голата Идзуми, която съвсем неотдавна бях прегръщал. Отново виждах твърдите й зърна, косъмчетата по слабините, меките й бедра. Това вече беше непоносимо. Купих кутия цигари от един автомат, върнах се в парка, където се бяхме разхождали, и запалих цигара, за да се успокоя.

Ех, ако леля ми не ни се беше натрапила, всичко щеше да е прекрасно. Сбогуването ни щеше да е много по-приятно. Щяхме да бъдем дори по-щастливи. Но дори леля да не беше дошла, рано или късно между мен и Идзуми щеше да се случи нещо подобно. Ако не днес, то утре. Най-големият проблем бе, че не можех да я убедя в неговата неизбежност. Защото не можех да убедя и себе си.

Слънцето залезе и повя хладен вятър, сякаш за да напомни, че зимата наближава. Настъпеше ли новата година, щяха да се проведат приемните изпити в университета, а след тях беше началото на един съвсем нов живот. Всичко щеше да се промени и аз щях да стана друг. Копнеех за тази промяна, макар да я очаквах с известно безпокойство. Душата и тялото ми се стремяха към непознати места, жадуваха за глътка свобода. През въпросната година много японски университети бяха окупирани от студентите, улиците на Токио непрестанно се изпълваха от потоци демонстранти. Светът се променяше буквално пред очите ми. Аз също бях обзет от желание да участвам в тази трескава промяна. Беше вече невъзможно да остана в нашето заспало градче. Дните ми там бяха преброени, дори Идзуми да поискаше да ме задържи, като преспи с мен, и дори това да означаваше край на връзката ни. Ако останех, непременно щях да се лиша от нещо, което не биваше да изгубя. То бе неясна мечта, горене, неосъществено желание. Човек има такива мечти само когато е на седемнайсет.

Идзуми нямаше да разбере тази моя мечта. По онова време тя си мечтаеше за друго, живееше в друг свят, твърде отдалечен от моя.

Само че още преди началото на новия ми живот, между нас настъпи внезапен разрив.

Първото момиче, с което преспах, беше единствено дете на родителите си. Подобно на Идзуми и тя не беше от онези, по които мъжете неволно се заглеждат на улицата. Не, на момичета като нея почти не обръщат внимание. Но въпреки това се увлякох, още щом я видях за пръв път. Защо ли? И аз не знам. Сякаш посред бял ден, както си вървях, бях ударен в главата от беззвучна невидима мълния. Без всякакви обяснения, без „но“ или „ако“. Бях като зашеметен.

С много малки изключения, типичните красавици никога не са ме вълнували сериозно. Понякога, докато вървях по улицата с някой приятел, той ме смушкваше с лакът и казваше: „Гледай! Каква готина мадама!“ Но колкото и да е странно, не мога да си спомня нито една такава „мадама“. Никак не ме впечатляваха известните красавици — актриси или фотомодели. Не знам защо така се получаваше, но какво да се прави, фактът си е факт. Границата между реалността и света на мечтите винаги ми се е струвала размита и дори в юношеството ми, когато страстите кипят, едно миловидно лице не бе достатъчно, за да хлътна истински.