Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

Честно казано, аз не я обичах. Тя също не ме обичаше. За любов между нас и дума не можеше да става. Но за мен това нямаше значение. Онова, което търсех, бе усещането, че съм обладан от някаква бясна, неудържима сила, която ме тласка към нещо изключително важно за мен. Исках да разбера какво е то. Много исках. У мен дори се роди желание да пъхна ръка в тялото й и да го опипам отвътре.

Идзуми много ми харесваше, но с нея нито веднъж не изпитах въздействието на тази ирационална сила. Не знаех почти нищо за братовчедка й, чувствата ми към нея не бяха истински и въпреки това тя ме привличаше като магнит. С нея нито веднъж не разговаряхме на сериозни теми — не виждахме смисъл в това, а и почти не ни оставаха сили за разговори. Но дори да имахме, предпочитахме да ги използваме за още един рунд между чаршафите.

Едно такова опиянение би могло да трае без прекъсване няколко месеца, докато не омръзнеше на някого от двамата. Връзката ни бе необходима и на нея, и на мен, и се бе оказала напълно естествена, не пораждаше никакви съмнения. Още от самото начало в нея нямаше място за любов, чувство за вина, мисли за бъдещето.

Ако не се разкриеше връзката ми с братовчедка й (обратното ми се струваше невъзможно — толкова бяхме погълнати един от друг, че си бяхме загубили ума), Идзуми и аз щяхме да си останем приятели. Щяхме да се срещаме, когато се върнех от Токио през ваканциите. Не знам колко дълго би продължило това. Но след няколко години нашата история щеше да свърши от само себе си. Ние бяхме твърде различни и с течение на времето пропастта между нас щеше да се разшири. Сега, като поглеждам назад към миналото, всичко това ми се струва безспорно. Все пак ако раздялата ни беше неизбежна, можехме да си кажем сбогом приятелски и да преминем на нов етап от живота си. Вероятно така би станало, ако не бях срещнал братовчедка й.

Но всичко се разви другояче.

Бях постъпил жестоко с Идзуми, бях й причинил болка. С нейния успех в училище тя би могла с лекота да влезе в някой престижен университет, но пропадна на приемните изпити и постъпи в малък, треторазреден девически колеж. Откакто тя разбра за връзката ми с братовчедка й, с Идзуми се видяхме само веднъж. Дълго се обяснявахме в едно кафене, което често бяхме посещавали преди. Опитах се да бъда напълно откровен с нея, подбирах внимателно думите, като полагах усилия да разкрия чувствата си. Казах й, че не бива да прави трагедия от случилото се, че това е мимолетно увлечение в резултат на силно физическо привличане и нищо повече, че не съм възнамерявал да й изневеря, затова и няма от какво да се срамувам, че случилото се няма нищо общо с нас.

Но, естествено, Идзуми дори не се опита да ме разбере. Нарече ме долен лъжец. Атакуваше право в целта. Тайно, зад гърба й, съм спал с нейната братовчедка. Неведнъж или два пъти, а десет, двайсет пъти. През цялото време съм я мамил. Защо? Ако в постъпката ми наистина нямало нищо осъдително, защо е трябвало да я заблуждавам? Щеше ми се да й кажа: „Защото исках да спя с братовчедка ти, безумно я желаех. Исках да го правим хиляди пъти, във всички възможни и невъзможни пози“. Трябваше веднага да кажа на Идзуми, че това няма нищо общо с нея. Но не се реших и започнах да лъжа. Започнах и вече не можех да спра. Измислях си предлог да не се срещна с нея и бързах да замина за Киото, за да се любя с братовчедка й. Нямаше какво да се оправдавам — бях виновен.

Идзуми разбра всичко в края на януари, скоро след рождения ми ден — бях навършил осемнайсет години. През февруари положих успешно всички изпити в университета и в края на март трябваше да отида в Токио. Преди да замина, многократно й звънях по телефона, но Идзуми не вдигаше. Писах й дълги писма, но не получих отговор. „Няма да е честно да си замина просто така и да я зарежа“, мислех си. Но какво можех да сторя? Тя не се интересуваше повече от мен.

Докато седях във влака-стрела към Токио и разсеяно плъзгах поглед по пробягващите покрай мен гледки, мислех за себе си. Питах се какво става с мен. Взирах се в ръцете си на коленете, в отражението си в прозореца. Що за човек съм, по дяволите? За пръв път в живота си се ненавиждах — при това с люта ненавист. Как можах да постъпя така? Защо? Ясно беше защо. Ако можех да върна времето назад, пак бих сторил същото. Дори да се наложеше пак да излъжа Идзуми, все едно — щях да спя с братовчедка й. Бих спал с нея, колкото и мъчително да го преживяваше Идзуми. Съзнавах, че е мъчително. Но такава бе истината.

Бях постъпил жестоко не само с Идзуми — нанесъл бях и на себе си рана, макар тогава да не знаех колко дълбока е тя. Трябваше да извлека много поуки от тази история, но когато след няколко години се върнах мислено към нея, си изясних един-единствен, безспорен факт. Разбрах, че съм човек, способен на злосторничество. Никога не се опитвах съзнателно да навредя на някого, но когато необходимостта го изискваше, можех да бъда себичен, дори жесток, въпреки добрите си намерения. Бях от хората, способни под благовиден предлог да нанесат ужасни, незарастващи рани дори на онези, които са им скъпи.