Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

Затварях се все повече в себе си. Винаги бях сам — когато се хранех или разхождах, когато ходех в плувния басейн, на концерти или на кино. Но не умрях от самота и мъка. Често мислех за Шимамото и за Идзуми, питах се къде ли са те сега, с какво ли се занимават? Навярно са се омъжили. Може би вече имат деца. Много исках да се видим, да си поговорим дори за час. Да им разкажа всичко за себе си и да бъда докрай откровен. Часове наред си блъсках ума над въпроса как да се сдобря с Идзуми или как да се срещна отново с Шимамото. Мислех си колко хубаво би било, но не предприемах нищо, за да осъществя тази своя мечта. Двете си бяха отишли завинаги от живота ми. Стрелките на часовника се движат само в една посока. Започнах да си говоря сам, нощем посягах все по-често към бутилката. Не ме напускаше мисълта, че никога няма да се оженя.

Две години след като започнах работа в издателството, се срещнах с едно куцо момиче. Запозна ни един младеж, мой колега. Замъкна ме на среща с гаджето си, като каза, че тя ще дойде със своя приятелка.

— Леко накуцва с единия крак — смутено промърмори той. — Но пък е много мила и с невероятен характер. Ще ти хареса. Недъгът й почти не се забелязва. Просто леко си влачи крака.

— Добре де, ще дойда. Какво като накуцва — отвърнах.

Честно казано, ако той не беше споменал за накуцването й, нямаше да отида. Тези срещи по двойки страшно ми бяха омръзнали. Отиваш и не знаеш каква гъска ще ти пробутат и този път. Но като чух, че накуцва, някак не можах да откажа.

Недъгът й почти не се забелязва. Просто леко си влачи крака.

Момичето и приятелката на моя колега дружаха отдавна. Май бяха съученички в гимназията. Моята не беше висока, но беше симпатична, дори бих казал красива, но с особена красота, която не бие на очи. Приличаше ми на зверче, скрило се вдън горите, което рядко показва муцунката си. В един неделен ден четиримата гледахме кино, после отидохме да обядваме. Тя мълча почти през цялото време, въпреки старанието ми да я предразположа. Само се усмихваше. Накрая се отделихме от другата двойка. Аз и новата ми позната отидохме на разходка в парка Хибия и пихме там кафе. За разлика от Шимамото тя влачеше десния си крак, при това по-иначе. Шимамото леко извиваше ходилото си, а това момиче извърташе настрани предната част на обувката и я тътреше право напред. Все пак походките им много си приличаха.

Тя бе с червен пуловер с висока яка, джинси и обикновени, груби туристически обувки. Не се беше гримирала, косата й бе вързана на конска опашка. Беше студентка в четвърти курс, но изглеждаше по-млада. Не можех да разбера защо непрекъснато мълчи. Дали защото бе мълчалива по природа, или се притесняваше при срещи с непознати. Може би просто нямаше какво да каже. Така или иначе, разговорът ни не вършеше. Доста се поизпотих, докато изкопча от нея, че учи фармакология в частен университет.

— Фармакология, така ли? Интересно ли ти е? — попитах. Бяхме седнали в кафенето в парка.

Тя се изчерви.

— Аха — казах. — И мен редактирането на учебници не ме вълнува особено. В света е пълно с отегчителни неща. Не го вземай присърце.

Тя се позамисли и накрая отвори уста:

— Не ми е много интересно. Но родителите ми имат аптека.

— Разкажи ми нещо за лекарствата. Нищо не разбирам от тях. През последните шест години не съм изпил и една таблетка.

— Значи си много здрав.

— Дори махмурлук не ме лови. Но като дете непрекъснато боледувах. Все ме тъпчеха с лекарства. Родителите ми трепереха над скъпоценното ми здраве. Нали съм им единствен син.

Тя кимна и се вторачи в чашката си с кафето. Дълго мълча. Накрая каза:

— Фармакологията наистина не е особено интересна специалност. Има хиляди други неща, които са по-забавни от това да зубриш съставките на разни лекарства. В нея няма романтика като в астрономията например, нито драматизъм, като в лекуването на хора… Но има нещо земно и ми е някак близка…

— Разбирам — казах. Значи умеела да говори. Просто по-бавно от другите подбира думите си.

— Имаш ли брат или сестра? — попитах аз.

— Да. Двама по-големи братя. Единият вече е женен.

— Значи учиш фармакология, а после ще работиш в аптеката на родителите си, така ли?

Тя пак се изчерви и дълго не отговори.

— Не знам. Братята ми си имат професии, така че някой ден може би аз ще поема аптеката. Още не сме решили. Баща ми казва да не се насилвам, ако тази работа не ме влече. Той ще работи, докато може, а после ще продаде аптеката.

Кимнах в очакване да продължи.