Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

— Не се притеснявай. Всичко ще се нареди. Ще измислим нещо — успокоявах я аз, макар да не знаех как всъщност да се измъкнем от тази нелепа ситуация.

— Освен това не можах да открия една закопчалка за жартиерите ми. Навсякъде претърсих, никъде я няма.

— Закопчалка ли?

— Да. Една такава малка, метална.

Претършувах цялата стая — търсих на пода, по леглото, но така и не я намерих.

— Съжалявам. Май ще трябва да си ходиш без жартиери — казах аз.

Слязох до кухнята, където леля ми режеше зеленчуци. Нямахме достатъчно олио и тя ме помоли да изтичам до магазина да купя. Не можех да откажа. Качих се на велосипеда и се отправих към най-близката бакалия. Навън вече се смрачаваше. Обзе ме безпокойство. Нима Идзуми щеше да остане в стаята ми? Трябваше да измисля нещо, преди да се върнат родителите ми.

— Струва ми се, че единственият ти шанс да се измъкнеш, е, когато леля ми отиде до тоалетната — рекох на Идзуми.

— Смяташ ли, че ще се получи?

— Нека да пробваме. Не можем просто да седим тук и да бездействаме.

Разбрахме се аз да сляза долу и да чакам, докато леля влезе в тоалетната, и тогава да плесна два пъти силно с ръце. Идзуми щеше веднага да се спусне долу, да си обуе обувките и да излезе. Ако всичко минеше нормално, щеше да ми се обади от уличен телефон наблизо.

Леля ми си тананикаше ведро, докато режеше зеленчуци, вареше мисо, пържеше яйца. Времето течеше, а тя като че не възнамеряваше да посети тоалетната. Вече ми кипеше отвътре. С такъв пикочен мехур спокойно можеше да кандидатства за книгата на рекордите „Гинес“. Почти бях изгубил надежда, когато тя свали престилката си и излезе от кухнята. След като се уверих, че е затворила зад себе си вратата на тоалетната, притичах до гостната и плеснах силно два пъти с ръце. Стъпвайки на пръсти, Идзуми слезе по стълбището, с обувките си в ръка, обу ги бързо и се измъкна навън. Отидох в кухнята да се уверя, че Идзуми излиза благополучно през входната врата. Само след миг леля ми се показа от тоалетната. Въздъхнах с облекчение.

Идзуми ми позвъни след пет минути. Казах на леля ми, че ще се върна след петнайсет минути и излязох. Идзуми ме чакаше пред телефонния автомат.

— Край! Писна ми! — заяви тя, преди още да съм си отворил устата. — Повече няма да правим това.

Явно се беше ядосала не на шега. Поведох я към парка близо до гарата, настаних я на една пейка и хванах нежно ръката й. Тя носеше червен пуловер, а над него — леко бежово палто. Спомних си с вълнение тялото й под тях.

— Но днес беше прекрасно. Докато не дойде леля ми, разбира се. Не си ли съгласна? — попитах.

— Да, и на мен много ми хареса. С теб винаги ми е хубаво. Но знаеш ли как се притеснявам като остана сама.

— Какво те притеснява?

— Бъдещето. Какво ще стане по-късно, като завършим училище? Ти ще заминеш за Токио, ще постъпиш в университет. А аз ще остана тук. Какво ще правим тогава?

Вече бях решил след гимназия да постъпя в университет в Токио. Много исках да се махна от това градче, да заживея самостоятелно, далеч от родителите си. Успехът ми в училище не беше много висок, но по някои предмети оценките ми бяха добри, при все че не си давах много зор с ученето. „Все ще ме приемат някъде, в някой малък частен университет, където изпитите са малко“, мислех си. Ами Идзуми? Не можех и да мечтая за това тя да дойде с мен в Токио. Родителите й нямаше да я пуснат за нищо на света, а тя нямаше да се противопостави на волята им. Затова, разбира се, искаше да остана. „И нашият университет не е лош. Защо да отиваш чак в Токио“, придумваше ме Идзуми. Ако й обещаех да не замина, тя навярно щеше да се съгласи да спи с мен.

— Е, не отивам в чужбина. Само на три часа път е. Освен това ваканциите в университета са дълги. Три или четири месеца в годината ще съм тук — обяснявах й отново и отново.

— Но ако заминеш, ще ме забравиш. Ще си намериш друга приятелка. — И тези нейни думи бях чувал десетки пъти.

Всеки път я уверявах, че това няма да се случи. „Ти много ми харесваш, казвах й. Как бих могъл да те забравя?“ Макар, честно казано, сам да не бях сигурен в това. Достатъчна е дори лека смяна на декора, за да се промени всичко — ходът на времето, потокът на емоциите, — точно както се беше случило между мен и Шимамото. Бяхме все заедно, но ето че щом се оказахме в различни градове, пътищата ни се разделиха. Харесвах я и тя самата ми бе казала да й ходя на гости. Но в края на краищата бях престанал да я посещавам.

— Едно нещо не мога да разбера — продължи Идзуми. — Казваш, че ти харесвам, че съм ти скъпа. Но понякога не проумявам какво се върти в главата ти.