Харуки Мураками: На юг от границата, на запад от слънцето

Знаех какво искам от нея. Исках да я съблека, да правим секс. Но до това все още бе далече. В тези неща си има определен ред. Първо трябва да се развърже коланчето на роклята. Но преди да се стигне до главното, трябва да се вземат двайсет, а може би и трийсет нелесни решения.

Преди всичко се налагаше да се снабдя с презервативи. Всъщност надали щяха да са ми необходими много скоро, но непременно трябваше си да намеря. Но не можех да вляза просто така в някоя аптека и да си купя. Добрите ученици не си купуват такива неща… Просто не ми достигаше кураж. Наблизо имаше няколко автомата за кондоми, но страшно се боях някой да не ме види. Умувах над този проблем три-четири дена.

Но накрая всичко се нареди по-лесно, отколкото очаквах. Имах приятел, който минаваше за местен експерт по тези въпроси. Реших да се обърна към него.

— Знаеш ли, трябват ми презервативи.

— Лесна работа. Мога да ти дам цяла кутийка — отвърна невъзмутимо той. — Брат ми си ги поръчва по каталог. Има цяла купчина. Не знам защо са му толкова много. Шкафът му е пълен. Изобщо няма да забележи, ако липсва една кутийка.

— Супер.

На другия ден той донесе в училище гумичките в книжно пликче. Аз го почерпих един обяд в столовата и го помолих да не казва на никого. Той обеща и, разбира се, раздрънка на приятелчетата си, а те разнесоха слуха из цялото училище. Накрая мълвата стигна и до Идзуми. След часовете тя поиска да се качим на покрива на училището и рече:

— Хаджиме, чух, че Нишида ти е дал презервативи.

Думата „презервативи“ се изтръгна с мъка от устата й — прозвуча като наименование на страшно инфекциозно заболяване.

— Ъ-ъ-ъ… — смънках аз, като се опитвах безуспешно да подбера правилните думи. — Ами да… Просто си помислих, че е по-добре да имам няколко. За всеки случай.

— Заради мен ли ги взе?

— А, не. Интересно ми беше да видя какво представляват. Нищо повече. Извинявай, ако ти е неприятно. Ще ги върна или ще ги изхвърля.

Бяхме седнали на малка каменна пейка в единия ъгъл на покрива. Като че всеки момент щеше да завали. Бяхме съвсем сами. Наоколо беше необичайно тихо.

Училището ни се намираше на върха на хълм и от покрива се разкриваше прекрасна гледка към градчето и морето. Веднъж аз и приятелите ми задигнахме няколко стари плочи от училищния „Клуб на радиолюбителя“ и започнахме да ги хвърляме от покрива. Те политаха щастливо по вятъра, описвайки красива дъга към пристанището, сякаш оживяваха за миг. Но една от тях не успя да набере нужната височина, запремята се напосоки из въздуха и падна право на тенис корта, като стресна две трениращи начални стъпки в тениса момичета. Тогава за наказание ни бяха задържали след часовете. И ето че повече от година след този случай, на същото място приятелката ми ме въртеше на шиш заради някакви си презервативи. Вдигнах поглед към небето и видях, че там бавно кръжи птица. „Сигурно е чудесно да бъдеш птица, помислих си. От теб не се иска нищо друго, освен да летиш в небето. Не е необходимо да мислиш за предпазни мерки“.

— Наистина ли ти харесвам? — попита тихо Идзуми.

— И още как! — отвърнах аз. — Разбира се, че ми харесваш.

Тя сви устни, погледна ме право в очите и толкова дълго не отвърна поглед от мен, че се смутих.

— И аз те харесвам — каза след малко.

„Сега ще каже: но …“, помислих си и познах.

— Но няма защо да бързаме.

Кимнах.

— Не бъди нетърпелив. Не мога така изведнъж. Просто не мога. Трябва да се подготвя. Можеш ли да почакаш?

Пак кимнах безмълвно.

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Обещавам.

— Нали няма да ми причиниш болка?

— Няма.

Тя сведе глава и погледна обувките си — обикновени черни мокасини. В сравнение с моите те изглеждаха съвсем малки, като кукленски.

— Боя се — продума тя. — Напоследък имам чувството, че съм се превърнала в гол охлюв.

— И аз се боя — обадих се аз. — Понякога ми се струва, че съм жабок с раздрани ципи.

Идзуми ме погледна и се усмихна.

После двамата се надигнахме мълчешком и отидохме под сянката, която хвърляше съседна сграда, прегърнахме се и се целунахме. Гол охлюв и жабок без… Притиснах я към себе си. Езиците ни се докоснаха плахо. Плъзнах ръце по блузата й и напипах гърдите й. Идзуми не възрази, само затвори очи и въздъхна. Гърдите й бяха малки и се вместиха удобно в дланите ми, сякаш там им беше мястото. Идзуми също притисна ръка към гърдите, досами сърцето ми, и докосването й сякаш се сля с глухите му удари. „Тя не е Шимамото“, казах си. Не мога да очаквам от нея онова, което ми даваше Шимамото. Но е моя и ето, старае се да ми отдаде всичко, което може. Как бих могъл да я нараня?