Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

Тя дойде у дома в един ясен, макар и леко прохладен неделен ден в началото на ноември. Родителите ми бяха отишли на помен на някакъв роднина на баща ми. Аз също трябваше да съм с тях, но си останах вкъщи под предлог, че имам да уча за изпит. Очаквах ги да се върнат късно вечерта. Идзуми дойде следобед. Прегърнахме се на леглото в моята стая и аз започнах да я събличам. Тя лежеше със затворени очи и мълчеше. Никак не ми беше лесно. Дълго се бавих. Поначало съм малко вързан в ръцете, а и момичешките дрехи са си истинска мъка. Идзуми отвори очи и взе да се съблича сама. Беше със светлосини пликчета и сутиен със същия цвят. Вероятно ги беше купила специално за случая; дотогава винаги беше носила бельо, каквото майките купуват обикновено на дъщерите си гимназистки. След нея и аз се съблякох.

Обгърнах голото й тяло и целунах шията и гърдите й. Погалих гладката й кожа, вдъхнах аромата й. Да се съблечем напълно и да се притиснем един към друг — това бе истинско чудо. Почувствах, че ще полудея, ако не проникна в нея. Но Идзуми ме отблъсна решително.

— Съжалявам — каза тя, после пое пениса ми с уста и започна да движи езика си. Никога преди не го бе правила. Езикът й се плъзгаше по главичката на члена ми, а аз престанах да мисля ясно и свърших.

После дълго я държах в прегръдките си, милвах я и я целувах по цялото тяло, което се къпеше в обливащите стаята лъчи на есенното слънце. Следобедът наистина беше фантастичен. Не можехме да се откъснем един от друг и аз свършвах отново и отново. Всеки път тя изтичваше до банята, за да си изплакне устата. И се смееше.

— Какво странно усещане.

Този неделен ден беше най-щастливият, който прекарахме заедно, макар да се срещахме повече от година. Не се срамувахме от голотата си. Та какво имахме да крием един от друг? Струва ми се, че тогава узнах за Идзуми много повече, отколкото през цялото време, което бяхме прекарали заедно дотогава — може би и тя имаше такова усещане. Нуждаехме се не от думи и обещания, а от истински неща, до най-незначителната дреболия. Натрупвайки се, те незабележимо ни тласкаха напред. Като че ли Идзуми се стремеше тъкмо към това.

Тя още дълго лежа, отпуснала глава върху гърдите ми, сякаш се вслушваше в ударите на сърцето ми. Аз галех косите й. Бях на седемнайсет години, здрав и почти зрял човек. Животът беше прекрасен.

Към четири часа, когато Идзуми вече се приготвеше да си върви, иззвъня входният звънец. Отначало реших да не отварям. Не знаех кой може да е и ако не се покажех, който и да беше, щеше да позвъни и да си отиде. Но звъненето продължаваше настойчиво. „По дяволите!“, помислих си. Идзуми пребледня като платно.

— Вашите ли се върнаха?

Тя скочи от леглото и побърза да събере разхвърляните си дрехи.

— Не се безпокой. Не е възможно да си идват толкова рано. И освен това имат ключове. Защо да звънят?

— Обувките ми! — рече тя.

— Обувките ли?

— Оставих ги в антрето.

Облякох се набързо, натиках обувките й в шкафа и отворих вратата. Пред прага стоеше леля ми, по-малката сестра на майка ми. Тя живееше сама на час път с влак от нас и от време на време ни идваше на гости.

— Какво правиш бе, момче? — попита. — Скъсах се да звъня.

— Слушах музика със слушалки и не съм чул — отвърнах. — Нашите ги няма. Отидоха на помен и ще се върнат късно. Но ти сигурно знаеш, лельо?

— Да, казаха ми. Имах малко работа наблизо и реших да се отбия и да ти приготвя вечеря, нали си зает с учене. Вече напазарувах.

— Но, лельо. Мога и сам да си сготвя. Не съм малко дете — възразих аз.

— Вече купих всичко. А ти си много зает… Учи си спокойно, а пък аз ще приготвя вечеря.

„Сега я втасахме“, помислих си. Прииска ми се да потъна в земята. Как Идзуми щеше се прибере вкъщи? У нас, за да се стигне до антрето, трябваше да се прекоси дневната, а после да се премине покрай кухненския прозорец. Разбира се, можех да кажа на леля, че Идзуми ми е приятелка и се е отбила да ме види, но нали от мен се очакваше да се готвя усилено за изпит. А за каква подготовка можеше да става дума, при положение, че съм поканил момиче у дома? Безполезно беше да моля леля ми да не казва на нашите. Тя не беше лош човек, но определено не умееше да пази тайна.

Докато леля вадеше в кухнята продуктите от пликчетата, аз грабнах обувките на Идзуми и се качих при нея. Тя вече се бе облякла напълно. Обясних й ситуацията.

Идзуми пребледня.

— Какво да правя сега? Тук ли да стоя? Нали знаеш, че трябва да се прибера до часа за вечеря? Иначе ще си имам неприятности.