Харуки Мураками - На юг от границата, на запад от слънцето

В опит да разгадая тази неразрешима главоблъсканица, стигнах до няколко различни версии. Измислях поредната хипотеза, само за да я направя на пух и прах. Най-правдоподобното обяснение бе, че този мъж е любовник на жената, която ме беше взела за частен детектив, нает от съпруга й да я следи. А онзи тип беше решил да купи мълчанието ми. Не бе изключено и да са помислили, че съм ги видял да излизат от хотел след тайна среща. Напълно възможно бе да е така. Но нещо ми подсказваше, че и тази версия е неубедителна. Твърде много въпроси оставаха без отговор.

Какво ли имаше предвид този мъж, когато ме заплаши със саморазправа? Защо така неочаквано бе стиснал ръката ми? Ако жената е разбрала, че я преследвам, защо не взе такси? Нали така щеше веднага да се отърве от мен? И защо, без да провери кой съм, мъжът ми пробута плик с толкова много пари?

Колкото и да си блъсках главата, така и не разреших тази загадка. Понякога ми се струва, че тоя случай е плод на въображението ми, че съм си измислил всичко, от началото до край. Или съм сънувал дълъг, много ярък сън, който в главата ми се е смесил с реалността. Но това наистина се случи! В чекмеджето на бюрото ми лежи бял плик и в него е доказателството — десет банкноти от по десет хиляди йени. Това се случи. Понякога вадя плика, поставям го върху бюрото и дълго го гледам. Наистина се случи.

Ожених се, когато бях на трийсет. Запознах се с бъдещата си съпруга по време на лятна отпуска. Бях решил да отида някъде сам, по-далеч от градския шум. Тя бе с пет години по-млада от мен. Вървях по един селски път, когато внезапно заваля дъжд. Затичах се да се скрия под първия попаднал ми заслон, а там вече се бяха подслонили две момичета — бъдещата ми съпруга и нейна приятелка. И тримата бяхме мокри до кости. Скоро, докато чакахме дъждът да спре, се разприказвахме като стари приятели. Ако тогава не беше заваляло или ако си бях взел чадъра (което бе напълно възможно, тъй като на излизане от хотела си бях помислих дали да не го взема), никога нямаше да я срещна. Вероятно щях да продължа да си вадя очите с учебниците, а вечерите щях да прекарвам вкъщи с бутилка в ръка, облегнат на стената и разговарящ сам със себе си. Възможностите, които ни предлага животът, не са неограничени.

С Юкико се харесахме от пръв поглед. Приятелката й беше много по-симпатична, но аз се влюбих в нея. Между нас се породи някакво необяснимо привличане — отдавна не бях изпитвал подобно нещо. Оказа се, че и тя живее в Токио и след като се върнахме там, започнахме да се срещаме. Тя все повече ми харесваше. Беше съвсем обикновена девойка или поне не беше от онези, които не могат да се отърват от обожатели. Но в нея откривах нещо, което имаше смисъл само за мен. Харесвах лицето й. При всяка наша среща дълго гледах Юкико и все по-силно се влюбвах в нейното лице.

— Защо ме гледаш така? — питаше тя.

— Защото си красива — отвръщах.

— Ти си първият, който ми го казва.

— Защото само аз го знам. Повярвай ми, така е.

Отначало не ми вярваше. Но скоро разбра, че не лъжа.

Винаги избирахме някое тихо място, за да разговаряме на спокойствие. Можех да й говоря за всичко, да не премълчавам нищо. Когато бях с нея, бремето на онова, което бях изгубил през последните десет напразно изживени години, се стоварваше тежко на плещите ми. Впрочем не всичко беше изгубено, трябваше да си върна нещичко, докато не е станало твърде късно. В гърдите ми се пробуждаше носталгичен, отдавна забравен трепет. След като се сбогувахме до следващата ни среща, отново изпадах в униние, чувствах се изоставен и никому ненужен. Самотата ме измъчваше, мълчанието ме подлудяваше. Три месеца след запознанството ни й направих предложение. Оставаше една седмица до трийсетия ми рожден ден.

Баща й беше шеф на средно голяма строителна компания. Беше интересна личност — нямаше почти никакво образование, но беше много предприемчив човек и при това си имаше собствена житейска философия. Намирах го за малко суров, но много проницателен. Никога не съм срещал втори като него. Обикаляше из Токио в мерцедес с личен шофьор, но никога не се държеше надменно. Когато го посетих, за да поискам ръката на дъщеря му, той просто рече: „Вече не сте деца. Като се харесвате, женете се“. И толкова. Кой бях аз? Един нищо и никакъв служител в нищо и никаква фирмичка, но този факт като че не го вълнуваше особено.

Юкико имаше по-голям брат и по-малка сестра. Брат й бе заместник-шеф в строителната компания на баща й и след време щеше да поеме семейния бизнес. Той не беше лошо момче, но не излизаше от сянката на баща си. От трите деца най-отракана бе по-малката сестра — студентка. Тя определено имаше талант да командва и по-добре от брат си би могла да ръководи фирмата.