Харуки Мураками - Норвежка гора

— Много се съмнявам, много се съмнявам.

— Тогава за мен този въпрос е решен. Няма да повярвам в никаква проклета революция. Любовта е всичко, в което вярвам.

— Почивка — казах аз.

— Почивка — рече Мидори.

— Кажи ми къде отиваме? — попитах.

— В болницата — отвърна тя. — Баща ми е там. Мой ред е да стоя с него целия ден.

— Баща ти ли?! Мислех, че е в Уругвай!

— Излъгах те — каза Мидори, сякаш това бе нещо съвсем обикновено. — Той все се заканваше да се пресели в Уругвай завинаги, но никога не го направи. Не е в състояние да напусне Токио.

— Много ли е зле? — попитах.

— Просто е въпрос на време — рече тя.

Направихме няколко крачки в мълчание.

— Знам какво говоря. Същото нещо имаше и майка ми. Тумор в мозъка. Можеш ли да повярваш? Едва са минали две години, откакто я погуби мозъчен тумор, а сега пък той.

Коридорите на Университетската болница бяха шумни и претъпкани с неделни посетители и по-леко болни пациенти и навсякъде се носеше онази особена миризма на болница — облаци от дезинфектанти, букети, носени от посетители, урина и спарени дюшеци. А сестрите притичваха насам-натам, потрепвайки монотонно с токчетата си.

Бащата на Мидори беше в стая за двама, в леглото близо до вратата. Легнал, той приличаше на смъртоносно ранено дребно създание. Лежеше отпуснат на една страна, с провесена лява ръка, във вената на която бе забита игла. Беше мършав дребен човек, създаващ впечатление, че ще става още по-мършав и по-дребен. Бял бинт бе увит около главата му, а бледите му ръце бяха осеяни с точки, оставени от инжекциите или от интравенозните системи за хранене. Полуотворените му очи бяха втренчени някъде в пространството, но щом влязохме в стаята, силно зачервените му очни ябълки помръднаха по посока към нас. Те останаха фокусирани за около десет секунди, после се зареяха обратно към точка в пространството.

При вида на тези очи ставаше ясно, че той скоро щеше да умре. Нямаше нищо в плътта му освен жалки останки от онова, което някога е било живот. Тялото му приличаше на порутена стара къща, от която са изкарали всичко и която очаква единствено да я съборят окончателно. Около пресъхналите му устни никнеха като плевели мустачки. Значи, помислих си, дори след като жизнената му сила се е почти изчерпала, брадата на мъжа продължаваше да расте.

Мидори поздрави възпълния пациент на леглото до прозореца. Той кимна и се усмихна — явно не беше в състояние да говори. Изкашля се няколко пъти и след като сръбна малко вода от чаша до възглавницата си, се обърна на една страна и се загледа в прозореца. Отвън се виждаше само електрически стълб и няколко жици, нищо повече, дори не и облаче в небето.

— Как се чувстваш, татко? — попита Мидори в ухото на баща си така, сякаш изпробваше микрофон. — Как си днес?

Устните на баща й шавнаха.

— Не съм добре — отвърна той не толкова с думи, колкото със свистене, излизащо от дъното на гърлото му. — Главата — прошепна.

— Боли те главата ли? — попита Мидори.

— Аха — рече той, явно неспособен да произнесе наведнъж повече от една-две срички.

— Ами нищо чудно — каза тя. — Нали наскоро те оперираха. Разбира се, че ще боли. Тежко е, но се опитай да потърпиш още малко. Това е приятелят ми Ватанабе.

— Приятно ми е — казах аз. Устните на бащата на Мидори се разтвориха леко, после пак се сбраха.

Мидори посочи с жест към покрита с изкуствена кожа табуретка близо до долния край на леглото и ми предложи да седна. Така и направих. Тя даде на баща си чаша вода и го попита дали не иска парченце плод или десерт от желирани плодове.

— Не — отвърна той, а когато тя настоя той да хапне нещо, отвърна: — Ядох.

До горния край на леглото имаше масичка с шише за вода, чаша, чиния и малък часовник. От голяма книжна кесия под масичката Мидори извади чиста пижама, бельо и други неща, сгъна ги и ги постави в шкафчето до вратата. На дъното на кесията имаше храна за болния: два грейпфрута, плодово желе и три краставици.

— Краставици?! Какво правят те вътре? — попита Мидори. — Не знам какво е разбрала сестра ми. Казах й по телефона точно какво искам да купи и съм сигурна, че изобщо не споменах за краставици! Трябваше да донесе киви.

— Може би те е разбрала погрешно — предположих.

— Да, може би, но ако бе помислила малко, щеше да се досети, че не трябва да се носят краставици. Как си представяш болен да седи в леглото и да дъвче сурови краставици? Хей, татко, искаш ли краставица?

— Не — отвърна той.