Харуки Мураками - Норвежка гора

— Защо не питаш приятеля си за това? — казах. — Защо аз трябва да обяснявам тези неща в неделя сутрин?

— Просто ми беше любопитно — рече тя. — Освен това той много ще се ядоса, ако го питам за нещо такова. Ще каже, че момичетата не бива да задават подобни въпроси.

— Напълно нормално, бих казал.

— Но аз искам да знам. От чисто любопитство. Мислят ли момчетата за определени момичета, когато мастурбират?

Отказах се от опита си да отклоня въпроса.

— Добре де, аз мисля. Не знам как е при другите.

— Някога мислил ли си за мен , когато си го правил? Кажи ми истината. Няма да се разсърдя.

— Не, не съм, честно казано — отвърнах искрено.

— И защо? Не съм достатъчно привлекателна ли?

— Аа, напротив, много си привлекателна. Ти си сладка и еротичното облекло ти стои добре.

— Тогава защо не мислиш за мен?

— Ами първо, гледам на теб като на приятелка, така че не искам да те въвличам в сексуалните си фантазии и второ…

— Има някоя друга, за която се налага да си мислиш.

— Така е горе-долу — рекох.

— Запазваш добрите си маниери дори когато се заговори за подобно нещо — каза Мидори. — Ето кое ми харесва у теб. Все пак не би ли могъл да ми позволиш само едно кратко появяване? Искам да бъда в някоя от сексуалните ти фантазии или блянове, или както там ги наричаш. Искам това от теб, тъй като сме приятели. От кого другиго да поискам такова нещо? Не мога просто да отида при някого и да кажа: „Когато мастурбираш довечера, ще бъдеш ли така добър да си представиш мен за малко? Моля те за това, тъй като те считам за приятел. И искам да ми кажеш по-късно как беше. Какво си правил и прочие“.

Въздъхнах.

— Но не може да го вкарваш. Щото сме само приятели. Нали? Стига да не го вкарваш, можеш да правиш всичко друго, което пожелаеш, да си мислиш всичко, каквото искаш.

— Не знам, никога преди не съм го правил с толкова много ограничения — казах.

— Само ще си мислиш за мен, нали?

— Добре, ще мисля за теб.

— Знаеш ли, Ватанабе, не искам да оставаш с погрешно впечатление… че съм нимфоманка или незадоволена, или че се заяждам и прочие. Просто ми е любопитно . Искам да знам повече за това. Пораснах, както знаеш, заобиколена само от момичета в девически училища. Искам да разбера какво мислят момчетата и как са устроени телата им. И то не просто от притурките към дамските списания, а от опит .

— От опит? — казах с пъшкане.

— Ала на моя приятел не му харесва, когато искам да науча нещо или да опитам разни неща. Той се вбесява, нарича ме нимфоманка или ненормална. Дори не ми дава да му духам. Сега обаче умирам да разбера това нещо.

— Ъхъ.

— А на теб неприятно ли ти е да ти духат?

— Не, всъщност не, не ми е неприятно.

— Можеш ли да кажеш, че ти харесва ?

— Да, бих казал. Но защо не поговорим за това другия път? Ето, прекрасна неделна утрин е и не искам да я разваля с разговори за мастурбация и духане. Да поговорим за нещо друго. Твоят приятел в нашия университет ли учи?

— Не, в друг, разбира се. Запознахме се в гимназията на една забава. Аз бях в девическо училище, а той в училище за момчета, знаеш как ги правят тези неща, общи забави и прочие. Но след като завършихме, станахме сериозни приятели. Ей, Ватанабе?

— Какво?

— Направи го само веднъж. Просто си мисли за мен, съгласен ли си?

— Съгласен съм. Ще пробвам следващия път — отвърнах, признавайки се за победен.

Хванахме работническия влак за Очаномицу. Когато се прекачихме в Шинджуку, купих тънък сандвич от една сергия на гарата, за да закуся със закъснение. Кафето, което изпих, имаше вкус на сварено печатарско мастило. Влаковете в неделя сутрин бяха пълни с приятелски двойки и със семейства, заминаващи на екскурзия. Група момчета с бейзболни бухалки и с еднакво облекло лудуваха из вагона. Няколко от момичетата във влака бяха с къси поли, но не толкова къси като на Мидори. Тя подръпваше своята от време на време, за да я смъкне надолу. Някои от мъжете се заглеждаха в бедрата й, нещо, което ме караше да се чувствам неловко, но тя, изглежда, не обръщаше внимание.

— Знаеш ли какво искам да направя в момента? — прошепна ми тя, след като пътувахме десетина минути.

— Нямам представа — отвърнах. — Но ако обичаш, не говори за това тук. Някой ще те чуе.

— Жалко. Този път е нещо диво — рече Мидори видимо разочарована.

— Във всеки случай, защо отиваме в Очаномицу?

— Просто ела и ще разбереш.

При толкова много училища около гара Очаномицу в неделя районът гъмжеше от ученици в прогимназията и гимназисти, отиващи на практически изпити или на занятия. Мидори си пробиваше път през тълпите, стиснала здраво с една ръка презрамката на дамската си чанта, а с другата — моята ръка.