Харуки Мураками - Норвежка гора

Станах от леглото, отидох до прозореца и отправих разсеян поглед към пилона. Без националното знаме, прикрепено към него, пилонът приличаше на огромен бял кокал, забучен в нощната тъма. Какво ли прави сега Наоко, запитах се. Спи, естествено, спи дълбоко, обгърната от мрака на своя странен малък свят. Дано не я споходят лоши сънища, казах си с надежда.

В часа по физкултура на следващата сутрин, в четвъртък, преплувах няколко пъти петдесетметровия басейн. Усиленото упражняване на мускулите избистри съзнанието ми и засили апетита ми. След като излапах доста обилен обяд в една студентска закусвалня, известна с големите си порции, се запътих към библиотеката на филологическия факултет, за да направя проучване, когато се натъкнах на Мидори Кобаяши. Не беше сама, а с едно миньонче с очила, но щом ме забеляза, сама дойде при мен.

— Накъде си тръгнал? — попита.

— Към библиотеката на филологическия — отвърнах.

— Защо не зарежеш тая работа и не дойдеш да обядваме заедно?

— Вече обядвах.

— Е, и? Пак обядвай.

В крайна сметка ние се отправихме към едно кафене наблизо, където Мидори си поръча ястие с къри, а аз — кафе. Тя носеше бяла шемизета с дълги ръкави под жълта вълнена жилетка с вплетено изображение на риба, тясна златна огърлица и часовник в стил Дисни. Явно обичаше къри. Изпи с него три чаши вода.

— Къде се изгуби толкова време? — попита. — Не знам колко пъти ти звънях по телефона.

— Искаше да ми кажеш нещо ли?

— Не, нищо особено. Просто исках да се чуем.

— Да.

— Какво да?

— Нищо. Просто „да“ — казах. — Някакви пожари напоследък?

— Беше голяма забава, а? Не нанесе големи щети, но пък целия този пушек го направи истински, тъй да се каже. Страхотно нещо — Мидори изгълта още една чаша вода, пое си дъх и разглежда лицето ми известно време. — Ей, какво ти е? — попита. — Струваш ми се толкова отнесен. Очите ти са разфокусирани.

— Добре съм — рекох. — Просто се върнах от едно пътуване и съм малко уморен.

— Гледаш така, сякаш току-що си видял призрак.

— Да.

— Хей, имаш ли занятия днес следобед?

— Немски и вероучение.

— Кога свършват?

— В два.

— Добре. Какво ще кажеш да отидем след това да пийнем по нещо?

— Да пийнем по нещо в два часа следобед?!

— За разнообразие, защо не? Изглеждаш толкова отнесен. Хайде, миличък, ела да пийнем. Ще се поободриш. И аз това искам — да пийна и да се поободря. К’во ще кажеш?

— Окей, да идем — казах с въздишка. — Ще се срещнем в двора на университета в два.

След урока по немски взехме автобус до Шинджуку и отидохме в един подземен бар, на име ЦИЦАТА. Беше след книжарница „Кинокуния“. И двамата започнахме с две водки с тоник.

— Идвам тук от време на време — рече тя. — Защото не те карат да се чувстваш неловко, че пиеш следобед.

— Често ли го правиш?

— Понякога — рече тя, подрънквайки с леда в чашата си. — Понякога, когато животът стане тежък, идвам тук за една водка с тоник.

— Става ли тежък животът?

— Понякога — отвърна Мидори. — Имам си свои дребни проблеми.

— Какви по-точно?

— Семейни, с момчетата, с нередовен мензис. Такива неща.

— Да пием по още едно.

— Добре.

Махнах с ръка на сервитьора и поръчах още две водки с тоник.

— Спомняш ли си, че ме целуна онази неделя? — попита Мидори. — Мислех за това. Беше приятно. Наистина приятно.

— То си е приятно.

— То си е приятно — изимитира ме тя. — Говориш толкова особено!

— Така ли?

— Както и да е, мислех за онзи път. Мислех си колко прекрасно би било, ако тогава за първи път ме целуваше момче. Ако можех да пренаредя събитията в живота си, непременно, непременно бих направила тази целувка първа. И после щях да изживея останалата част от живота си, умувайки примерно така: „Хей, чудя се какво ли прави сега, когато е на петдесет и осем години, онова момче на име Ватанабе, на което подарих първата си целувка на оная тераса?“ Не би ли било прекрасно?

— Да, наистина — рекох и строших един шамфъстък.

— Ей, какво става с теб? Защо си толкова занесен? Още не си ми отговорил.

— Вероятно все още не съм се приспособил напълно към света — отвърнах, след като поразмислих. — Не знам, чувствам се така, сякаш това не е реалният свят. Хората, обстановката — просто не ми изглеждат реални.

Мидори се облакъти на бара и ме погледна.

— Сигурна съм, че в една песен на Джим Морисън се пее за нещо подобно.

— „Хората са странни, когато си странник“.

— Почивка — рече Мидори.