Харуки Мураками - Норвежка гора

— Когато вали така — обади се Наоко, — имам чувството, че сме единствените на този свят. Искам просто да продължи да вали, та тримата да останем заедно.

— Ами да — каза Рейко, — и докато вие двамата се отдавате един на друг, аз ще трябва да ви вея с ветрило или да свиря на китарата музика за фон като някоя безропотна слугиня. Не, мерси!

— О, аз ще ти го отстъпвам от време на време — рече Наоко през смях.

— Добре тогава, пишете и мен — каза Рейко. — Лей се, дъжд, като из ведро!

Дъждът не спираше да се лее. Сегиз-тогиз гръмотевица разтърсваше сградата. Когато изядохме гроздето, Рейко пак запали цигара, издърпа китарата изпод леглото си и засвири — първо „Десафинадо“ и „Момичето от Ипанема“, после малко „Бакара“ и няколко песни на Ленън и Маккартни. Рейко и аз отново си пийнахме вино, а когато то свърши, и останалото в манерката ми бренди. Едно топло, сърдечно настроение ни обзе и тримата, докато разговаряхме в нощта, и аз започнах да желая като Наоко дъждът да продължи да вали.

— Ще дойдеш ли пак да ме видиш? — попита тя и ме погледна.

— Разбира се, че ще дойда — отвърнах.

— А ще пишеш ли?

— Всяка седмица.

— А ще добавяш ли по някой ред и за мен? — попита Рейко.

— Непременно — казах. — Ще ми бъде приятно.

В единайсет часа Рейко свали облегалката на канапето и пак като предната вечер ми приготви постелята. Пожелахме си лека нощ, загасихме осветлението и си легнахме. Тъй като не ми се спеше, взех „Вълшебната планина“ и едно джобно фенерче от раницата си и почетох малко. Точно преди полунощ вратата на спалнята се открехна, Наоко дойде и се пъхна в леглото до мен. За разлика от предишната нощ сега тя беше обичайната Наоко. Очите й бяха бистри, движенията й — чевръсти. Като доближи уста до ухото ми, тя прошепна:

— Не знам защо, но не мога да заспя.

— И аз — рекох. Оставих книгата си, загасих фенерчето и я прегърнах и целунах. Тъмнината и звуците на дъжда ни обгърнаха.

— Ами Рейко?

— Не се безпокой, тя май е заспала. А когато спи, спи непробудно — после Наоко попита: — Наистина ли пак ще дойдеш да ме видиш?

— Да, със сигурност.

— Дори нищо да не мога да направя за теб?

Аз кимнах в мрака. Усещах допира на гърдите й. Минах с длан по очертанието на тялото й през нощницата. Прокарах много пъти ръка от рамото до задната страна на бедрата й, запечатвайки в ума си извивките и нежността на тялото й. След като известно време постояхме така, кротко прегърнати, Наоко докосна с устни челото ми и се измъкна от леглото. Видях как светлосинята й нощница просветна в мрака като риба.

— Чао — извика тя слабо.

Слушайки дъжда, потънах в спокоен сън.

На другата сутрин още валеше — ситен, почти невидим есенен дъжд, не като пороя предната вечер. Разбираше се, че вали само по вълничките в локвите и по капчуците. Станах и видях, че прозорецът е обгърнат от млечнобяла мъгла, но с изгрева на слънцето лек ветрец я отнесе и околните дървета и хълмове взеха да се очертават.

Както и предишния ден, тримата закусихме и се запътихме да нагледаме курника. Наоко и Рейко носеха жълти найлонови дъждобрани с качулки. Аз си облякох пуловер и непромокаемо яке. Въздухът навън беше влажен и хладен. Птиците като че също страняха от дъжда, сгушени една до друга в задната част на кафеза.

— Става студено, когато вали, нали? — казах на Рейко. — С всеки дъжд ще става все по-студено, докато не го обърне на сняг — рече тя. — Облаците от Японско море стоварват много сняг, когато преминават тук.

— Какво правите с птиците през зимата?

— Държим ги вътре, разбира се. Какво друго да правим — да ги заровим в снега ли, за да останат замразени до пролетта? Размразяваме ги и ги съживяваме и после им извикваме: хайде всички да идват и да започват да кълват!

Бутнах телената мрежа и папагалът размаха криле и изпищя: „Скапаняк такъв! Благодаря! Ненормален!“

— Сега ми се ще да замразя този тук — каза Наоко с тъжен поглед. — Наистина мисля, че ще се побъркам, ако трябва да чувам това всяка сутрин.

След почистването на курника се върнахме в жилището. Докато стягах багажа си, жените облякоха работните си дрехи. Излязохме от постройката заедно и се разделихме малко след тенис корта. Те завиха надясно, а аз продължих направо. Взехме си сбогом и аз обещах пак да дойда. Наоко се усмихна бегло и се скри зад ъгъла.

На път към портала срещнах доста хора, всички носеха като Наоко и Рейко същите жълти дъждобрани и всички бяха с вдигнати качулки. В дъжда цветовете блестяха необикновено ярки. Почвата бе наситено черна, клоните на боровете искрящо зелени, хората, обвити в жълто, приличаха на особени привидения, на които бе позволено да бродят по земята само в дъждовни сутрини. Те се движеха по земята мълчаливо, носеха земеделски сечива и кошници и нещо като чували.