Харуки Мураками - Норвежка гора

Но аз се измъкнах от леглото, облякох пеньоара си и й казах да се маха и никога повече да не се връща. Тя само ме погледна. Очите й бяха напълно безизразни. Никога преди не ги бях виждала такива. Като че ли бяха нарисувани на картон. Бяха лишени от дълбочина. След като ме гледа втренчено известно време, тя събра дрехите си, без да каже и дума, и съвсем бавно, сякаш правеше зрелище от това, ги облече една по една. После се върна в стаята, където беше пианото, и извади четка от чантата си. Среса косата си и избърса кръвта от устните си с носна кърпа, обу си обувките и излезе. Когато си тръгваше, каза: „Ти си лесбийка, знаеш го. Това е факт. Може да се опитваш да го прикриваш, но ще си останеш лесбийка до последния си ден“.

— Вярно ли е? — попитах.

Рейко изкриви устни и помисли малко.

— Е, вярно е и не е вярно. Определено се чувствах по-добре с нея, отколкото със съпруга си. Това е факт. Имаше един период, когато действително се измъчвах над този въпрос. Може би наистина съм лесбийка и дотогава просто не бях обърнала внимание на това. Но вече не мисля така. Което не означава, че нямам такива наклонности. Навярно ги имам. Обаче не съм лесбийка в истинския смисъл на думата. Никога не изпитвам желание, когато погледна жена. Разбираш ли какво имам предвид?

Аз кимнах.

— Някои момичета обаче са отзивчиви към мен и мога да усетя това, когато се случва. Само тогава то се проявява в мен. Все пак мога да държа Наоко в прегръдките си и да не изпитвам нищо особено. Когато е горещо, ние ходим из апартамента почти голи и се къпем двете заедно, понякога дори спим на едно легло, ала нищо не се случва. Нищо не чувствам. Виждам, че има хубаво тяло и това е всичко. Всъщност Наоко и аз веднъж играхме една игра. Опитахме се да се убедим, че сме лесбийки. Искаш ли да чуеш?

— Да. Разкажи ми.

— Когато й разправих историята, която ти току-що изслуша — знаеш, че си споделяме всичко една на друга, Наоко реши да направи експеримент. Двете се съблякохме и тя се опита да ме погали, но нищо не се получи. Просто ме беше гъдел. Помислих си, че ще умра от смях. Само като се сетя за това, и чувствам сърбеж. Тя беше толкова несръчна! Сигурна съм, че ти е приятно да го чуеш.

— Да, честно казано.

— Е, във всеки случай така си беше — каза Рейко, почесвайки се по едната вежда с върха на кутрето си. — След като момичето напусна дома ми, аз намерих един стол, седнах и се помъчих да дойда на себе си, питайки се какво да правя. Чувах глухите удари на сърцето си. Ръцете и краката ми сякаш тежаха един тон, а в устата ми имаше вкус, като да бях глътнала муха или нещо подобно, толкова беше пресъхнала. Замъкнах се все пак до ваната, защото знаех, че дъщеря ми скоро ще се прибере. Исках да почистя онези места, където момичето ме бе докосвало и близало. Натърках се многократно със сапун, но, изглежда, не можех да се избавя от противното усещане, което тя бе оставила. Знаех, че вероятно си въобразявам, но това не помогна. Същата вечер накарах съпруга си да ме люби, нещо като начин да се отърва от мръсотията. Разбира се, нищо не му казах — не можех. Единственото, което му рекох, бе, че искам да го прави бавно, по-дълго от обикновено. И той го направи. Наистина се съсредоточи върху всеки малък детайл, наистина го прави много, много дълго, и начинът, по който онази нощ свърших, о да, беше нещо, което никога преди не бях изпитвала, нито веднъж по време на целия ни брак. И защо, мислиш, беше това? Защото докосването на пръстите на онова момиче бе все още там, по тялото ми. Така беше.

О, човече, колко се притеснявам! Виж, плувнала съм в пот! Не мога да повярвам, че казвам тези неща — той „ме люби“, аз „свърших“! — Рейко се усмихна, устните й отново се изкривиха.

— Но и това не помогна. Изминаха два дена, три дена, а нейното докосване бе още там. А последните й думи отекваха в главата ми безспир.

Тя не дойде у дома следващата събота. Сърцето ми биеше силно през целия ден, докато чаках и се питах какво щях да правя, ако се появеше. Върху нищо не можех да съсредоточа вниманието си. Тя обаче изобщо не дойде. Естествено. Беше гордо момиче, а аз я бях разочаровала. Не дойде и следващата седмица, нито по-следващата и така мина месец. Смятах, че като изтече достатъчно време, ще съм в състояние да забравя случилото се, но не можах да забравя. Когато оставах сама вкъщи, чувствах присъствието й и нервите ми се изопваха. Не можех да свиря, не можех да мисля, не можех да правя нищо през този първи месец. И един ден осъзнах, че всеки път, когато излизам от къщи, нещо не е наред. Съседите ми от квартала ме гледаха по нов, странен начин. В погледите им се четеше непозната студенина. Поздравяваха ме учтиво, както винаги, но имаше нещо различно в тона и в държането им към мен. Съседката ми, която обикновено ме посещаваше специално, сега сякаш ме отбягваше. Въпреки това се опитах да не допусна тези неща да ме обезпокоят. Започнеш ли да им обръщаш внимание, значи се появяват първите признаци на болестта.