Харуки Мураками - Норвежка гора

— Сигурен съм, че е така.

— Имам много по-голямо търпение за другите, отколкото за себе си, и съм много по-добра да открия най-доброто у другите, отколкото у себе си. Просто съм си такава. Аз съм драскалото на кибритена кутийка. И това е хубаво. Нямам нищо против. По-добре да си качествена кибритена кутийка, отколкото некачествена клечка кибрит. Бих казала, че ясно осъзнах това, след като започнах да давам уроци на момичето. Като по-млада бях давала уроци на няколко други деца — нещо като странично занимание, без да смятам, че това ми е призванието. Едва когато се захванах да й преподавам, започнах да се възприемам по този начин. Затова уроците минаваха толкова добре.

Както казах вчера, момичето нямаше кой знае какви умения и не можеше и дума да става, че ще стане професионална музикантка, та затова не ми беше лесно да склоня да я взема за своя ученичка. Освен това тя посещаваше такова девическо училище, в което всеки със среден успех автоматично постъпваше в колеж. С други думи, не бе необходимо да си дава много зор, а и майка й бе напълно съгласна тя да не се престарава с уроците. Така че аз не я насилвах да върши музикални подвизи. Разбрах още първия път, че е момиче, което не можеш да заставиш да направи нещо против волята му, че е дете, което би било самата прелест и когато се съгласява, и когато категорично отказва да се подчини. Затова първото нещо, което сторих, беше да я оставя да изсвири някой откъс така, както иска — напълно самостоятелно. После изсвирвах същия откъс по разни начини и двете обсъждахме кой е по-добър или кой й харесва най-много. След това я карах пак да изсвири откъса и нейното изпълнение беше десет пъти по-добро от първия път. Тя сама разбираше кое е най-сполучливо и се стараеше да подражава.

Рейко направи кратка пауза и се загледа в горящия край на цигарата си. Аз продължих мълчаливо да ям грозде.

— Знам, че имам доста добър музикален слух, но тя беше по-добра от мен. Смятах, че това си е чисто прахосване на талант. Мислех си: „Ако бе направила първите си стъпки с добър учител и беше получила подходящата подготовка, щеше да е напреднала много повече!“ Обаче грешах. Тя не беше дете, способно да понесе подходящата подготовка. Просто има такива хора. Те са дарени с изумителен талант, ала не могат да положат усилие да го систематизират. И в края на краищата го прахосват напълно. Виждала съм такива хора. Отначало човек си мисли, че са изключителни. Например могат на прима виста да разчетат някой ужасно труден откъс и да го изпълнят невероятно добре. И ти се изумяваш. Мислиш си: „Не бих могъл да го направя и след милион години“. Но те стигат дотук и спират. Не могат да отидат по-далече. И защо? Защото не полагат нужното усилие. Защото нямат необходимата дисциплина. Защото са разглезени. Имат достатъчно талант, могат без особено усилие да свирят добре и още докато са малки, се намират хора да им казват колко са велики, така че упоритата работа им се струва пълна глупост. Те вземат някое произведение, върху което друго дете трябва да работи в продължение на три седмици, и се справят за половината време, а учителят си мисли, че са положили достатъчно усилия и им позволява да преминат към друго. Усвояват и него за половината време и продължават със следващото . Никога не разбират какво значи да бъдеш напердашен от учителя. Но цяла трагедия е, ако се запънат на някой важен за образа в творбата елемент. И с мен беше така, но за щастие имах много строг учител, така че се оправих.

Във всеки случай беше радост да я обучавам. Подобно на шофирането по магистрала с мощен състезателен автомобил, който реагира и на най-лекото докосване — може би понякога реагира дори прекалено бързо. Да умееш да работиш с такива деца, не значи да ги хвалиш прекалено. Толкова са свикнали на похвали, че те не означават нищо за тях. Трябва да си пестелив и разумен. И да не им налагаш нищо, а да ги оставиш сами да избират. Не бива и да им позволяваш да преминават бързо от едно на друго нещо, а ги накарай да спрат и да помислят. Само тогава ще постигнеш добри резултати.

Рейко пусна угарката на пода и я угаси с крак. После, сякаш за да се успокои си пое дълбоко дъх.

— След урока пиехме чай и си бъбрехме. Понякога й показвах някои джазови стилове на пианото — например това е Бъд Пауъл или това е Телониус Монк. Но обикновено тя говореше. А каква бъбрица беше! Можеше направо да те омая. Вчера, мисля, ти казах, че повечето от приказките й, бяха пълни измислици, но затова пък — интересни . Беше много наблюдателна, умееше да си служи с езика, беше остроумна и забавна. Знаеше как да те развълнува. Да, наистина, в това бе особено добра — да събужда емоциите на хората, да ги затрогва . Разбираше, че притежава такава способност. Опитваше се да си служи с нея колкото се може по-ловко и ефективно. Можеше да те накара да се чувстваш какъвто тя искаше — гневен или тъжен, състрадателен, разочарован или щастлив. Манипулираше чувствата на хората само за да изпробва собствената си власт. Аз, естествено, го разбрах по-късно. Но тогава нямах представа какво върши тя с мен.