Харуки Мураками - Норвежка гора

Наоко поклати глава.

— След това три дни не можех да говоря. Просто лежах в леглото като мъртва, с широко отворени очи, и се взирах в пространството. Не знаех какво се случва — Наоко се притисна към ръката ми. — Нали ти писах в писмото си? Аз съм много по-увреден човек, отколкото смяташ. Болестта ми е много по-тежка, отколкото си мислиш — има далеч по-дълбоки корени. Затова искам да продължиш напред без мен, ако можеш. Не ме чакай. Ако искаш, спи с други момичета. Не позволявай на мислите за мен да те възпират. Просто прави каквото искаш. В противен случай в крайна сметка може да те повлека след себе си, а това е нещо, което не искам да се случи. Не искам да ти се меся в живота. Не искам да се меся в ничий живот. Както казах по-рано, искам да идваш да се виждаме от време на време и никога да не ме забравяш. Не желая нищо повече.

— Но това не е всичко, което аз искам — казах.

— Пропиляваш живота си, като се занимаваш с мен.

— Нищо не пропилявам.

— Но аз може никога да не се оправя. Вечно ли ще ме чакаш? Можеш ли да чакаш десет, двайсет години?

— Боиш се от толкова много неща — рекох. — Мрачните лоши сънища, властта на мъртвите. Трябва да ги забравиш. Сигурен съм, че ще се оправиш, ако го сториш.

— Ако мога — каза Наоко и поклати глава.

— Ако успееш да се измъкнеш оттук, ще живееш ли с мен? — попитах. — Тогава аз ще те пазя от мрака и от лошите сънища. Тогава в тежки моменти аз вместо Рейко ще те прегръщам.

Наоко се притисна още по-силно към мен.

— Би било прекрасно — рече тя.

Върнахме се в кафенето малко преди три часа. Рейко четеше книга и слушаше по радиото втория концерт за пиано на Брамс. Имаше нещо прекрасно в изпълнението на музика на Брамс в края на тревиста ливада без жива душа наоколо, докъдето стигаше погледът. Рейко си подсвиркваше заедно с виолончелото в началото на третата част.

— Открит нужник и Бьом — обади се тя. — Аз съсипах тази грамофонна плоча доста отдавна. Буквално. Издрасках я, вслушвайки се във всеки звук. Изсмуках музиката от нея.

Наоко и аз поръчахме кафе.

— Много ли си приказвахте? — попита Рейко.

— Много — отвърна Наоко.

— Кажи ми всичко за неговия, ъъ, ти знаеш, хайде по-късно.

— Не правихме нищо такова — рече Наоко, изчервявайки се.

— Наистина ли? — попита Рейко. — Съвсем нищо?

— Нищо — казах аз.

— Брей каква досада! — рече тя с отегчено изражение.

— Ами да — казах, сръбвайки от кафето си.

Гледката в столовата беше същата като предния ден — настроението, гласовете, лицата. Само менюто бе друго. Оплешивяващият мъж в бяло, който вчера бе говорил за секрецията на стомашни сокове при състояние на безтегловност, се присъедини към масата на нас тримата и дълго говори за зависимостта между големината на мозъка и интелигентността. Докато ядяхме сандвичи с кюфтета от соя, чухме всичко за обема на мозъците на Бисмарк и Наполеон. Оплешивяващият измести чинията си и си послужи с химикалка и бележник, за да начертае схеми на мозъците. Начертаваше нещо, после заявяваше: „Не, не е точно така“ и започваше наново. И така няколко пъти. Когато свърши, прибра внимателно бележника в джоба на бялото си сако и пъхна химикалката в горния му джоб, където имаше общо три химикалки плюс моливи и една линийка. Докато се хранеше, повтори онова, което ми бе казал предния ден: „Зимите тук са приятни. Сигурно ще дойдете пак, когато настъпи зимата“. После излезе от столовата.

— Този човек лекар ли е, или пациент? — попитах Рейко.

— Ти как мислиш?

— Наистина не мога да кажа. Във всеки случай не изглежда съвсем нормален.

— Лекар е — рече Наоко. — Доктор Мията.

— Да — потвърди Рейко, — но аз съм сигурна, че е най-смахнатият тук.

— Господин Омура, портиерът, също е доста луд — обади се Наоко.

— Така е — каза Рейко, поклащайки глава, докато набождаше с вилица броколито в чинията си. — Прави безумна гимнастика всяка сутрин, крещейки безсмислици колкото му глас държи. А преди да дойдеш ти, Наоко, имаше едно момиче в управлението, госпожица Киношита, която се опита да се самоубие. Миналата година пък изгониха един санитар, Токушима, който имаше сериозен проблем с алкохола.

— Звучи така, сякаш пациенти и персонал могат да си разменят местата — отбелязах.

— Именно — отсече Рейко и размаха вилицата си във въздуха. — Струва ми се, че най-накрая започваш да разбираш как стоят нещата тук.

— И аз така мисля.

— Онова, което ни прави съвсем нормални — каза Рейко, — е убеждението, че не сме нормални.